— Браво.
Роуан отвори очи.
— Благодаря, сър.
— Ако това не е било най-трудното нещо, което си правил през целия си живот, бих се притеснил.
— Някога става ли по-лесно? — попита Роуан.
— Определено се надявам да не е така — отговори Косачът.
Следващия следобед Брадфорд Зилър се прибра от работа и завари в дневната си Косач. Щом влезе, Косачът се изправи. Инстинктът му подсказа да се обърне и да избяга, но тийнейджър със зелена гривна, който беше застанал встрани, затвори вратата след него.
С нарастващ ужас Брадфорд зачака Косачът да заговори, но той само кимна към момчето, което прочисти гърлото си и изрече:
— Господин Зилър, избран сте за Прибирането.
— Кажи му и останалото, Роуан — подкани го търпеливо Косачът.
— Работата е там… че тъкмо аз ви избрах за Прибирането.
Брадфорд местеше поглед между двамата с внезапно видимо облекчение, тъй като това очевидно беше шега.
— Добре, кои сте вие, по дяволите? Кой организира това?
Тогава Косачът вдигна ръка и показа пръстена си. А куражът на Брадфорд отново се изпари като след второто спускане на влакче на ужасите. Не беше шега… беше съвсем истинско.
— Младежът е един от моите стажанти — обясни Косачът.
— Съжалявам — обади се момчето. — Не беше лично. Просто отговаряте на определен профил. Едно време, в Епохата на смъртните, много хора са губили живота си в опит да избавят някого. Голяма част от тях са скачали в буйни реки, за да спасят домашния си любимец. Повечето са били добри плувци, но това няма значение в бурни води.
Кучетата! Помисли си Брадфорд. Точно така, кучетата!
— Не можете да ме нараните! — заяви той. — Ако го направите, кучетата ми ще ви разкъсат.
Но къде бяха те?
Тогава от спалнята му се появи момиче със същата зелена гривна като на момчето.
— Упоих ги и трите — съобщи тя. — Ще се оправят, но няма да безпокоят никого.
По ръката ѝ имаше кръв. Не на някое от кучетата, а нейна. Бяха я ухапали. Браво на тях.
— Не е лично — повтори момчето. — Съжалявам.
— Едно извинение е достатъчно — обърна се Косачът към момчето. — Особено когато е искрено.
Брадфорд се изсмя, макар вече да знаеше, че всичко е съвсем истинско. Просто му се стори някак забавно. Коленете му омекнаха и той се отпусна на канапето, а смехът му беше заместен от негодувание. Как беше възможно това да е честно? Как можеше да е честно?
В този момент момчето коленичи пред него и щом Брадфорд се извърна, срещна погледа му. Сякаш пред него стоеше много по-стара душа.
— Чуйте ме, господин Зилър, — заговори момчето. — Знам, че сте спасили сестра си от горяща сграда, когато сте били на моята възраст. Знам колко усилия сте положили, за да спасите брака си. Също така мислите, че дъщеря ви не ви обича, но това не е истина.
Брадфорд го изгледа недоверчиво.
— Откъде знаеш всичко това?
Момчето стисна устни.
— Наше задължение е да знаем. Прибирането ви няма да промени нищо. Водили сте добър живот. Косач Фарадей е тук, за да му сложи край.
Зилър взе да се моли за телефонно обаждане, пазареше се за още един ден, но, разбира се, нищо от това не беше възможно. Казаха му, че може да напише бележка, но той така и не намери сили да потърси пособия за писане.
— Знам как се чувствате — промълви момчето.
— Как ще го направите? — попита накрая той.
Косачът отговори:
— Избрах за теб традиционно удавяне. Ще те отведем до реката. Ще те потопя, докато животът те напусне.
Брадфорд стисна очи.
— Чувал съм, че удавянето е неприятен начин да си отидеш.
— Мога ли да му дам малко от същото, което дадох на кучетата? — попита момичето. — Поне ще бъде в безсъзнание.
Косачът помисли и кимна.
— Ако пожелаете, ще ви спестим страданията.
Но Брадфорд поклати глава, осъзнал, че иска да изживее всяка секунда, която му остава.
— Не, искам да бъда в съзнание.
Щом удавянето щеше да е последното му преживяване, то нека поне го оползотвореше докрай. Чувстваше как сърцето му ускорява ритъм, тялото му потрепва от прилива на адреналин. Боеше се, но това означаваше, че още е жив.
— Хайде тогава — рече благо Косачът. — Нека идем заедно до реката.
Цитра остана силно възхитена от начина, по който се справи Роуан. Макар да започна разговора с човека леко разтреперан, бързо се окопити. Хвана юздите на страха на мъжа и го успокои. Цитра силно се надяваше, когато дойде нейният ред да направи избор, да може да запази самообладанието си така, както го беше постигнал Роуан. Задачата ѝ днес се изчерпваше с упояването на няколко кучета. Разбира се, беше ухапана, но нищо особено. Опита се да убеди Фарадей да заведат кучетата в приют, ала той не се съгласи. Все пак ѝ позволи да се обади в приюта да приберат животните. Също и на патолога да дойде за човека. Косачът предложи да я заведе в болница за експресно лекуване на ухапванията по ръката, но тя отказа. Собствените ѝ нанити щяха да я изцерят до сутринта, а и имаше нещо завладяващо в дискомфорта, който изпитваше. Длъжна беше да понесе малко болка заради онзи мъж.