— Ехо.
Есме отвори очи и водачът на Косачите — онзи, облечен в синьо — стоеше точно пред нея.
— Моля ви… — изхлипа тя. — Моля ви, нека не съм част от Прибирането.
Мъжът ѝ подаде ръка.
— Прибирането приключи — успокои я той. — Не остана никой освен теб. Сега ми подай ръка.
Твърде уплашена да откаже, Есме го послуша, сложи длан в неговата и се надигна от скривалището си.
— Тъкмо теб търсех, Есме — рече той.
Есме зяпна, щом го чу да произнася името ѝ. Защо би я потърсил Косач?
Другите трима Косачи се събраха наоколо. Никой от тях не вдигна оръжие срещу нея.
— Идваш с нас — заяви този в синьо.
— Но… но майка ми.
— Майка ти вече знае. Осигурих ѝ имунитет.
— Наистина?
— Да, наистина.
Тогава момичето Косач — онова в зелената роба, подаде на Есме чиния.
— Струва ми се, че това е твоята пица.
Есме я взе. Беше достатъчно изстинала, че да може да я яде.
— Благодаря.
— Ела с нас — продължи Косачът в синьо — и ти обещавам, че от този момент нататък животът ти ще бъде всичко, за което някога си мечтала.
И така, Есме тръгна с Косачите, щастлива, че е останала жива, и се опита да не мисли за всички хора наоколо, които вече не бяха. Определено не беше предполагала, че така ще се развие денят ѝ… но коя беше тя да оспорва нещо, което със сигурност беше просто съдба?
10.
Забранени отговори
Имало ли е някога време, когато човечеството не е било поразено от отегчение? Време, когато не е било така трудно да постигнеш мотивация? Щом погледна архивите на новините от Епохата на смъртните, ми се струва, че хората са имали повече причини да вършат дейностите, с които са се занимавали. Животът е бил печелене на време, не само изтичането му.
А и репортажите за тези новини… колко вълнуващи са били само. Изпълнени с всевъзможни престъпни прояви. Възможно е било да се окаже, че в свободното си време съседът ти е търгувал със забранени химикали. Обикновени хора са отнемали живот без позволението на обществото. Гневни индивиди са присвоявали чужди превозни средства и са въвличали служителите на реда в опасни преследвания на неконтролирани пътища.
И сега имаме неприемливи, но те не правят нищо повече от това да изхвърлят някой боклук или да преместят стоки от магазина на непредвидено за целта място. Никой вече не се гневи на системата. Най-много някой да си позволи да погледне криво.
Вероятно точно затова Бурята все още допуска известно икономическо неравноправие. Със сигурност би могла да осигури еднаква състоятелност на всички, но така само би допринесла за отегчението, характерно за безсмъртието. Макар да притежаваме каквото ни е нужно, все още ни е позволено да се борим за онова, което желаем. Разбира се, никой не се бори така, както по времето на смъртните, когато неравенството е било толкова осезаемо, че хората на практика са крадели един от друг… понякога дори се е стигало и до жертви.
Не ми се иска престъпността да се върне, но наистина се уморявам от факта, че ние, Косачите, сме единственият повод за страх. Би било хубаво да има съревнование.
— Приятел, казвам ти, всички за това говорят. До един си мислят, че искаш да станеш Косач, за да си отмъстиш в училище!
В обикновен мартенски ден — през един от редките следобеди, когато Косач Фарадей отпусна на Роуан свободно време — младежът отиде да види приятеля си Тайгър, който не се беше размазвал от цели три месеца. Сега забиваха кошове само на няколко пресечки от дома на Роуан (където не му беше позволено да ходи, но вероятно нямаше да иде дори и без забраната).
Роуан хвърли топката към Тайгър.
— Не беше това причината да приема обучението.
— Аз съм наясно, ти също, но хората вярват на онова, в което им се иска да вярват. — Той се ухили. — Изведнъж станах голяма работа само защото съм ти приятел. Мислят си, че мога да им осигуря достъп до пръстена ти. Истории за имунитет, за смърт.