При мисълта, че Тайгър се явява застъпник на Роуан, момчето едва не се изсмя. Много добре разбираше, че Тайгър изкопчва от хората каквото му скимне. Вероятно дори им искаше пари за услугата.
Роуан открадна топката и стреля. Не беше играл от преместването си при Косача, но ако не целта, то ръката му беше сигурна. Чувстваше се по-силен от всякога, издръжливостта му беше безкрайна, изцяло благодарение на тренировките по Бокатор.
— Нали, щом си получиш пръстена, задължително ще ми дадеш имунитет? — Тайгър стреля, но не улучи. Очевидно преднамерено. Оставяше Роуан да победи.
— Първо, не знам дали той ще даде пръстена точно на мен. И второ, не мога да ти осигуря имунитет.
Тайгър изглеждаше искрено шокиран.
— Какво? Защо не?
— Проява на пристрастие е.
— Нали затова са приятелите?
На игрището се появиха още няколко хлапета и попитаха дали могат да се включат, но в мига, в който зърнаха гривната на Роуан, промениха намеренията си.
— Няма проблем — натърти най-голямото момче. — Игрището е изцяло ваше.
Беше тягостно.
— Не, можем да поиграем всички…
— Не-е… ще идем другаде.
— Казах, че можем да поиграем! — настоя Роуан и съзря такъв страх в очите на останалите хлапета, че се засрами от оказания натиск.
— Да, да, разбира се — обади се друго момче. Обърна се към приятелите си. — Чухте човека! Да играем!
Пристъпиха добросъвестно на игрището и сериозно се постараха да загубят, точно както беше направил и Тайгър. Така ли щеше да бъде занапред? Наистина ли се бе превърнал в заплашително присъствие, което дори приятелите му се бояха да предизвикат? Единственият човек, който си позволяваше да го провокира, беше Цитра.
Роуан бързо изгуби интерес към играта и си тръгна заедно с Тайгър, който намираше ситуацията за забавна.
— Приятел, вече не си маруля, а отровна билка. Сега ти раздаваш командите!
Тайгър беше прав. Ако Роуан бе казал на онези хлапета да легнат на земята и да оближат асфалта, те щяха да го направят. Беше опияняващо и ужасно и той не искаше да мисли по въпроса.
Роуан не знаеше кое го подтикна към следващата му постъпка. Раздразнението или може би изолацията… или просто желанието да внесе нотка от стария си живот в новия.
— Искаш ли да дойдеш и да видиш къщата на Косача?
Тайгър като че ли се двоумеше.
— Той дали ще има нещо против?
— Него го няма — отговори Роуан. — Днес замина за Прибиране в друг град. Ще се прибере късно.
Известно му беше, че Косач Фарадей би му изтръгнал гръбначния мозък, ако откриеше, че Роуан е завел някого в дома му. Тази мисъл направи идеята още по-съблазнителна. Младежът се беше държал толкова добре, толкова покорно — време бе да задоволи някоя от прищевките си.
Когато пристигнаха, къщата беше празна. Цитра, на която Косач Фарадей също беше дал свободен следобед, я нямаше. Отначало му се прииска да я запознае с Тайгър, но след това си каза: Ами ако се харесат? Ами ако Тайгър я очарова? Открай време имаше подход към момичетата. Дори веднъж убеди едно да се размаже заедно с него, за да може после да се хвали: „Момичетата си падат по мен… буквално“.
— Ще бъдем като Ромео и Жулиета — беше ѝ заявил. — Само че ние ще се върнем.
Излишно бе да се уточнява, че родителите на момичето побесняха и след възстановяването ѝ забраниха повече да се вижда с Тайгър.
Тайгър не го преживя особено тежко.
— Какво мога да кажа? Животът ѝ е приказка, разказана от пълни кретени — Роуан прие думите му като твърде зле запаметен цитат от Шекспир.
При мисълта, че Цитра може да си падне по Тайгър, дори само в сферата на вероятностите, на Роуан му призля.
— Това ли е? — попита Тайгър и се разходи наоколо. — Най-обикновена къща.
— Ти какво очакваше? Тайно подземие?
— Всъщност да. Или нещо от сорта. Погледни само мебелите. Не мога да повярвам, че те е заврял да живееш в подобна дупка.
— Не е толкова зле. Ела, ще ти покажа нещо жестоко.
Той заведе Тайгър в оръжейното помещение и както очакваше, истински го впечатли.
— Върховно! Никога не съм виждал толкова много ножове. А това огнестрелни оръжия ли са? Познавам ги само от картинките — Тайгър взе един пистолет от стената и погледна в цевта.
— Не го прави!
— Спокойно. Падам си по скачане от високо, не по стрелба.
Роуан все пак му отне автомата, но докато го върне обратно на стената, Тайгър беше грабнал мачете и го размахваше във въздуха.
— Дали мога да го заема?
— Категорично не!