Стиснал собствената си отекла челюст, Косач Фарадей му заговори — без злоба, а с огромно съжаление.
— Разбираш ли последствията от това, което направи?
Мъжът не можа да отговори. Падна на земята, сгърчи се и въздъхна. Цитра предполагаше, че смърт от подобна рана ще е мигновена, но уви, очевидно не беше. Никога не беше виждала толкова много кръв.
— Остани тук — нареди ѝ Косачът. — Внимателно го наглеждай и нека ти си последното, което ще види.
После излезе от стаята. Цитра знаеше как ще постъпи. Законът беше пределно ясен по отношение на последствията от отказа на някой да бъде прибран. Не можеше да затвори очи, тъй като беше инструктирана да не го прави, но ако имаше начин, щеше да запуши уши, тъй като знаеше какво ще чуе от дневната.
Започна се с молби от страна на жената за живота на децата ѝ и отчаяното хлипане на самите тях.
— Не се моли! — долови Цитра острия отговор на Косача. — Покажи на тези деца повече кураж, отколкото съпругът ти.
Цитра фиксира погледа си върху умиращия мъж, докато очите му окончателно не се изпразниха от живот. След това отиде да се присъедини към Косач Фарадей, като се опита да събере сили за гледката.
Двете деца бяха на канапето, а хлипането им беше прераснало в сълзлив вой. Жената, отпусната на колене, им шепнеше и се опитваше да ги успокои.
— Приключихте ли? — попита нетърпеливо Косачът.
Най-накрая жената се изправи. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях вече не се четеше молба.
— Свършете каквото трябва — отсече тя.
— Добре — отвърна Косачът. — Поздравления за силата на духа. Изглежда, че съпругът ви не се е противопоставил на Прибирането. — Той докосна подутото си лице. — С моята ученичка имахме известна кавга, вследствие на което получих тази травма.
Жената само се взираше в него, леко стиснала челюст. Цитра също. Косачът се обърна към нея и я изгледа строго.
— Ученичката ми ще бъде сурово наказана за сбиването. — След това отново се обърна към жената. — На колене, моля.
Тя падна на колене, или по-скоро се срина.
Косач Фарадей поднесе пръстена си към нея.
— Както обикновено, ти и децата ти ще получите имунитет срещу Прибирането за една година напред. Всеки от вас да целуне пръстена ми.
Жената го целуна, а след това още веднъж и още веднъж.
Косачът не каза много, след като си тръгнаха. Качиха се в автобус, тъй като Фарадей избягваше ползването на обществени автомобили. Смяташе го за разточителство.
Щом стигнаха до спирката си, Цитра се осмели да заговори.
— Ще бъда ли наказана за счупената ви челюст? — Цитра знаеше, че до сутринта ще е заздравяла, но лечебните нанити не се задействаха мигновено. Той все още изглеждаше доста зле.
— Няма да говориш с никого за това — строго ѝ нареди Косачът. — Няма да го споменаваш дори в дневника си, ясно ли е? Никой не бива да узнава за неблагоразумието на този човек.
— Да, Ваша чест.
Цитра искаше да му сподели колко много се възхищава на постъпката му. Беше избрал съчувствието пред дълга. При всяко Прибиране научаваше по някой урок, но днешният нямаше да се заличи скоро от ума ѝ. Светостта на закона… и мъдростта да знаеш кога може да бъде нарушен.
Макар да се стараеше да бъде изряден стажант, Цитра не беше застрахована от неволни грешки. Едно от вечерните ѝ задължения бе да носи на Косач Фарадей чаша топло мляко преди лягане.
— Също както в детството ми, чаша топло мляко изтрива неприятните спомени от деня — каза ѝ Косачът. — Прокарвах си бисквитката с нея.
Мисълта, че Косачът изпива по чаша мляко с бисквитка преди лягане, се стори абсурдна на Цитра. Все пак предположи, че дори агентите на смъртта имат право на греховни удоволствия.
Доста често, когато Прибирането беше минало тежко, тя го заварваше заспал, щом се появеше с млякото в уговорения час. В такъв случай го изпиваше или го даваше на Роуан, тъй като Косач Фарадей беше категоричен, че в тази къща нищо не се похабява.
Вечерта след онова ужасно Прибиране тя постоя в стаята му малко по-дълго.
— Косач Фарадей — повика го нежно. След това повтори. Не получи отговор. По дишането разбра, че е заспал.
На нощното му шкафче имаше предмет. Всъщност стоеше там всяка вечер.
Пръстенът му.
Улавяше светлината, която се процеждаше от антрето. Дори в сумрака на стаята блестеше.