Цитра се наведе и остави чашата на шкафчето, за да види Косачът на сутринта, че го е донесла и не е било похабено. След това коленичи, загледана в пръстена. Чудеше се защо Фарадей никога не спи с него, но усещаше, че би било нахално да пита.
Когато получеше своя — ако изобщо го получеше, дали предметът щеше да запази невероятната си загадъчност, или щеше да се превърне в нещо обикновено за нея? Дали щеше да го приема за даденост?
Момичето протегна ръка, но после я отдръпна. После отново посегна и внимателно взе пръстена. Завъртя го между пръстите си и той пречупи светлината. Камъкът беше голям, приблизително с размера на жълъд. Говореше се, че е диамант, но имаше тъмно ядро, което го отличаваше от обикновените диамантени пръстени. Нещо витаеше в центъра на тези пръстени, но никой не знаеше какво. Зачуди се дали самите Косачи подозират. Центърът беше напълно черен и плътният цвят се променяше в зависимост от светлината, както понякога се случва с ирисите на хората.
Тогава погледна Косача и видя, че очите му са отворени и я наблюдават.
Смрази се — знаеше, че е уловена на място, и дори да оставеше пръстена, щеше да е без значение.
— Искаш ли да го премериш? — попита Косач Фарадей.
— Не — отговори тя. — Не биваше да го пипам.
— Не биваше, но го направи.
Тя се зачуди дали е бил буден през цялото време.
— Хайде — подкани я той. — Пробвай го. Настоявам.
Цитра се поколеба, но се подчини — въпреки думите си наистина искаше да го пробва.
Почувства го топъл на пръста си. Беше правен за Косача и ѝ беше прекалено голям. Освен това тежеше повече, отколкото бе предполагала.
— Тревожите ли се, че може да бъде откраднат? — попита тя.
— Всъщност не. Всеки, който дръзне да открадне пръстена на Косач, бързо ще бъде заличен от лицето на земята и вече няма да представлява проблем.
Пръстенът значително се охлади.
— Не си ли съгласна, че е примамлива вещ? — попита Косачът.
Изведнъж Цитра осъзна, че пръстенът не е просто студен, а леден. Само за секунди металът побеля от скреж, пръстът силно я заболя и тя махна предмета от ръката си. Той литна към другия край на стаята.
Не само пръстът, на който беше стоял пръстенът беше замръзнал, а и тези, с които го махна. Преглътна сълзите. Вече усещаше топлината, плъзнала в тялото ѝ, след като лечебните ѝ нанити бяха отделили морфин. Почувства се леко замаяна, но си наложи да запази концентрацията си.
— Мярка за сигурност, която сам инсталирах — обясни Косачът. — Микроохлаждащ чип. Нека погледна. — Той включи лампата на нощното шкафче и огледа пръста ѝ. Плътта върху ставата ѝ беше белезникавосиня и съвсем замръзнала. — В Епохата на смъртните вероятно щеше да изгубиш пръста си, но подозирам, че твоите нанити вече се грижат за пораженията. — Пусна ръката ѝ. — Ще ти мине до сутринта. Може би другия път ще помислиш, преди да докоснеш нещо чуждо. — Косачът вдигна пръстена си, остави го обратно на нощното шкафче и ѝ подаде празната чаша. — Отсега нататък Роуан ще ми носи млякото вечер — заяви.
Цитра се натъжи.
— Съжалявам, че ви разочаровах, Ваша чест. Прав сте. Не заслужавам да ви нося млякото.
Той повдигна вежда.
— Не разбираш. Това не е наказание. Любопитството е присъщо на хората. Аз просто ти дадох възможност да го проявиш. Трябва да призная, че издържа доста дълго. — След това ѝ се усмихна заговорнически. — Нека видим колко време ще е нужно на Роуан, преди да посегне към пръстена.
12.
Няма място за посредственост
Понякога, когато бремето на работата ми стане непосилно, започвам да съжалявам за всичко, което сме изгубили, когато сме победили смъртта. Мисля си за религията и как, след като сме станали свои спасители, свои собствени богове, повечето представи, в които сме вярвали, са изгубили значението си. Какво ли щеше да бъде съществуването ни, ако вярвахме в нещо по-велико от самите нас? Ако приемахме несъвършенствата и виждахме това, което никога няма да можем да бъдем? Сигурно би било успокояващо. Вероятно и плашещо. Навярно тази идея е извисявала хората, но също така е оправдавала какви ли не злини. Често се чудя дали ползите от вярата уравновесяват жестокостите, които тя може да причини.
Съществуват тонални култове, маскирани зад зебло и звукови вибрации, но като много други прояви в нашия свят, те търсят прилика с онова, което е било някога. Не се гледа сериозно на ритуалите. Съществуват единствено за да накарат течащото време да изглежда значимо и важно.
Напоследък съм заинтригувана от тонален култ в моя квартал. Един ден отидох до сборището. Задачата ми беше да прибера член на паството на култа — мъж, който още не се беше подлагал на подмладяване. Изпълняваха така наречената „резонантна честота на вселената“. Един от тях ми обясни, че тонът е жив и хармонията в него ще ни донесе вътрешен покой. Чудя се откъде ли са взели огромния камертон, който се явява символ на силата, или просто участват в някаква обща шега?