Цитра не си спомняше как е заспала. Дори не се беше замислила колко е изтощена. Спомняше си единствено как легна върху завивката и се загледа в дърветата, слушаше реката долу и се чудеше дали звукът от успокоителен ще започне да ѝ се струва непоносим. После отвори очи напълно неориентирана и докато примигваше, зърна Косач Кюри, подпряна на рамката на вратата до ключа на лампата. Навън беше тъмно. Не просто се бе смрачило — тъмнината изглеждаше непрогледна като в космоса. Все още чуваше реката, но нямаше и помен от дърветата.
— Забрави ли за вечерята? — попита Косач Кюри.
Цитра се изправи, без да обръща внимание на замайването от внезапното ставане.
— Можехте да ме събудите.
Косач Кюри я погледна самодоволно.
— Тъкмо това направих.
Цитра тръгна надолу към кухнята, но Косачът я остави да върви напред, а тя не можеше да си спомни добре пътя. Къщата беше огромна. Няколко пъти зави в погрешна посока, а Косачът не я поправи. Просто чакаше Цитра сама да намери правилната посока.
Каква ли храна очакваше тази жена, зачуди се Цитра. Дали щеше да приема безмълвно всичко, което Цитра приготвя, както правеше косач Фарадей? При мисълта за него я връхлетя скръб, последвана от гняв, но тя не знаеше към кого да го насочи, затова просто го остави да се изпари.
Цитра стигна до основния етаж, готова да изследва съдържанието на килера и хладилника, но за своя изненада, откри масата в трапезарията сервирана за двама, а димящите чинии също бяха поднесени.
— Прияде ми се заешка яхния — каза Косачът. — Мисля, че ще ти хареса.
— Дори не знам какво е това.
— По-добре да не знаеш — отговори Косач Кюри, седна и покани с жест Цитра да направи същото. Цитра не беше особено склонна, все още си мислеше, че вероятно е трик.
Косач Кюри потопи лъжицата в гъстата яхния, но се спря, тъй като Цитра продължаваше да стои права.
— Официална покана ли чакаш?
На Цитра ѝ беше трудно да прецени дали е подразнена, или развеселена.
— Аз съм стажант. Защо ще готвите за мен?
— Не съм. Сготвих за себе си. Просто случайно чух къркоренето на стомаха ти.
Най-накрая Цитра седна и вкуси яхнията. Наситена с аромати. Малко диви, но хубави. Сладостта на медено глазираните моркови балансираше дивеча.
— Животът на Косач може да бъде твърде тягостен, ако не си позволяваме греховното удоволствие да имаме хоби. Моето е готвенето.
— Вкусно е — призна Цитра. След това добави: — Благодаря ви.
Хранеха се почти в пълно мълчание. Цитра се чувстваше странно да стои просто така на масата, затова стана и напълни отново с вода чашата на Косача. Косач Фарадей нямаше никакви хобита… или поне не ги беше споделил с Цитра и Роуан.
Мисълта за Роуан я накара да трепне, докато сипваше водата, и неволно поля масата.
— Съжалявам, Косач Кюри — тя грабна салфетката си и попи разлятото, преди да потече.
— Трябва да имаш по-стабилна ръка, ако ще ставаш Косач.
Цитра отново не можеше да прецени думите ѝ като сериозни или саркастични. По-трудно ѝ беше да усети тази жена дори отколкото Фарадей, а проницателността поначало не беше най-силната ѝ черта. Разбира се, не се беше замисляла за това, преди да прекара малко време с Роуан, който, по своя си ненатрапчив маниер, беше същински цар на наблюдението. Цитра трябваше да си припомни, че притежава други качества. Бързина и решителност по време на действие. Координация. Тези умения щяха да са от полза, когато тя…
Не можа да довърши мисълта си… не си позволи да го направи. Територията, към която я водеше, все още беше твърде непоносима.
На сутринта Косач Кюри приготви палачинки с боровинки, а после тръгнаха за Прибирането.
Докато Косач Фарадей винаги преглеждаше бележките си за избрания субект и използваше обществен транспорт, Косач Кюри притежаваше старомодна спортна кола, чието шофиране изискваше специфични умения, особено по криволичещия планински път.
— Това порше е подарък от дилър на антични автомобили — обясни ѝ Косач Кюри.
— Поискал е имунитет? — попита Цитра, предположила, че такъв е бил мотивът му.
— Напротив. Тъкмо бях прибрала баща му, така че вече имаше имунитет.
— Почакайте — възкликна Цитра. — Прибрали сте баща му, а той ви е подарил кола?
— Да.
— Значи е мразел баща си?
— Не. Напротив, много обичаше баща си.
— Пропускам ли нещо?
Пътят пред тях се изравни, Косач Кюри превключи скоростите и натисна газта.
— Той оцени утехата, която му дадох след Прибирането — обясни тя на Цитра. — Истинската утеха може да е ценна като златото.