— Бихте ли ме насочили към администрацията? — помоли мъжът.
Роуан се замисли дали да не го упъти, а после да хукне в обратната посока, но реши, че би било твърде страхливо.
— И аз съм се запътил натам — каза Роуан. — Ще ви заведа. — Човекът щеше да оцени помощта, а не беше зле да направиш услуга на Косач.
Роуан го поведе край други хлапета по коридора — ученици като него, които също бяха закъснели или имаха някакви задачи. Всички те зяпваха и се опитваха да се скрият при вида на Косача, който го придружаваше. Някак минаването по коридора беше по-леко, когато имаше и други, на които им се налагаше да преодолеят страха, а и Роуан не можеше да отрече, че му беше приятно да се движи в компания, която внушаваше подобен респект. Чувството обаче трая само до момента, в който действителността му се изясни. Днес този Косач беше избрал за Прибирането някого от съучениците на Роуан.
Всички в администрацията се изправиха в мига, в който зърнаха Косача, а той не губеше време.
— Моля, незабавно повикайте Коул Уитлок.
— Коул Уитлок? — попита секретарката.
Косачът не повтори, тъй като знаеше, че го е чула добре, но просто не ѝ се искаше да повярва.
— Да, Ваша чест, веднага ще се заема.
Роуан познаваше Коул. По дяволите, всички познаваха Коул Уитлок. Едва първокурсник, а вече се беше издигнал до куотърбек на училището. Щеше да изведе всички до шампионата на лигата за пръв път в историята.
А Косачът търпеливо чакаше пристигането му.
Последното желание на Роуан беше да влиза в противоречие с Косача. Трябваше просто да иде до гишето за закъснели, да получи реабилитация и да влезе в час. Но също като при случая с пумата, се изискваше да запази хладнокръвие. Този момент щеше да промени живота му.
— Субект на Прибирането ви е нашата звезда куотърбек… надявам се, че сте наясно.
Поведението на Косача, така сърдечно само допреди миг, изведнъж стана твърде мрачно.
— Не разбирам какво те засяга.
— Вие сте в моето училище — отговори Роуан. — Предполагам, че точно по тази причина ме засяга. — В този момент инстинктът за самосъхранение надделя и той се отправи към гишето за закъснели, съвсем леко встрани от погледа на Косача. Подаде фалшивата си бележка за закъснение, като през цялото време си мрънкаше под носа: Глупак, глупак, глупак.
Беше истински късметлия, че не се бе родил по времето, когато смъртта е била естествена, защото нямаше да оцелее достатъчно дълго да стане възрастен.
Обърна се да си върви и видя как Косачът поведе черноокия Коул към кабинета на директора. Директорът доброволно се измъкна от собствената си стая и погледна въпросително към подчинените си, но срещна само насълзени очи и клатене на глави.
Изглежда, никой не забелязваше, че Роуан още се мотае наоколо. Кого го интересуваше марулята в момент, в който говеждото щеше да бъде погълнато?
Той се промъкна покрай директора, който го зърна навреме, за да сложи ръка на рамото му и да му каже:
— Синко, не ти трябва да влизаш там.
Прав беше, самият Роуан не искаше да влиза там. Все пак го направи и затвори вратата след себе си.
Пред изрядно подреденото бюро на директора имаше два стола. Косачът седеше на единия, а прегърбеният и хлипащ Коул — на другия. Косачът опари Роуан с кръвнишкия си поглед. Пумата, помисли си Роуан. Само дето този тук притежаваше властта да прекъсне човешки живот.
— Родителите му не са тук — заговори Роуан. — Трябва да има някой при него.
— Ти роднина ли си?
— Има ли значение?
В този момент Коул вдигна глава.
— Моля ви, не отпращайте Роналд — помоли.
— Роуан.
Ужасът в изражението на Коул си пролича още по-явно, сякаш тази му грешка някак бе сложила финал на преговорите.
— Знаех го! Така е! Наистина го знаех!
Зад масивната си фигура и наперено поведение Коул Уитлок беше просто едно уплашено хлапе. Такива ли ставаха всички накрая? Роуан предположи, че само Косачът знае отговора.
Вместо да се опита да прогони Роуан, Косачът рече:
— В такъв случай си вземи стол. Настани се удобно.
Роуан заобиколи, за да дръпне стола на директора, и се зачуди дали Косачът беше ироничен, или саркастичен — дали изобщо съзнаваше, че никой не би могъл да се настани удобно в негово присъствие?
— Не можете да ми сторите това — умоляваше Коул. — Родителите ми ще умрат! Буквално ще умрат!
— Не, няма — поправи го Косачът. — Ще продължат да живеят.
— Може ли поне да му дадете няколко минути да се подготви? — намеси се Роуан.