— Тъкмо си мислех, — заговори Хелстрьом, — че при други обстоятелства, двамата с теб можехме да станем приятели.
Приятели. Джанвърт кимна и главата му отново се люшна. Ами те вече са приятели. Този Хелстрьом е ужасно симпатичен човек. И храната, която му предложи, беше великолепна. А и колко мил жест — да се помолят преди хранене.
Въпреки това, идеята да се сближи с Хелстрьом, пробуди известна, макар и слаба тревога в душата на Джанвърт. Той се учуди от реакцията си. Всичко беше заради Перюджи! Ето това е: Перюджи. Старият Перюджи му беше съобщил нещо важно — ааах, кога беше това. Ставаше дума за това, че Хелстрьом и компания имали някаква… някаква… инжекция! Ето това беше, инжекция. И тя превръщала мъжа в превъзбуден жребец. Осемнадесет пъти само за една нощ. Джанвърт се ухили щастливо. Като си помислиш, нима това не е приятелска постъпка? Далеч по-приятелска, например, отколкото онази гадна Агенция, където непрестанно си играят на котка и мишка, само и само да разберат на какво държиш — както те двамата с Кловис държаха един на друг — и след това да го използват срещу теб. Ето това беше Агенцията. В светлината на казаното, приятелството с Хелстрьом изглеждаше нещо съвсем естествено. Защото, на Еди Джанвърт вече му беше писнало от шибаната Агенция. Почакай само, да разкаже на Кловис. Осемнадесет пъти за една нощ — това наистина е приятелска постъпка.
Мимека, получила беззвучна подкана от Хелстрьом, докосна Джанвърт по рамото. Ръката й беше нежна, лека и съвсем приятелска.
— И аз за това си мислех — рече тя. — Наистина трябва да станем приятели.
Джанвърт се изправи рязко и потупа ръката й с длан. Това също беше приятелска постъпка. Но отново в него се зароди подозрение. Чувстваше, че може да се довери на тези двамата, ала същевременно се питаше: Нормално ли е това? Ами да, защо не? Едва ли са сложили нещо в храната му. Всъщност, що за странна мисъл. Да сложат нещо в храната. Той си спомни, че беше издърпал чинията на Хелстрьом. Точно така. И Хелстрьом му я бе преотстъпил без възражения. Ето още една приятелска постъпка. Без никакви скрити помисли. Той погледна към жената до него, зачуден от невероятно бавния ход на мислите му. Перюджи…! Изключено бе, да са сложили нещо в храната… Не са му правили и инжекция… Джанвърт не откъсваше втренчен поглед от жената. Това го изненада. Какво търсеше в нея — сексуално влечение? Не, не изпитваше никакво влечение към тази дребна жена с приятелски ръце и нежни очи. Може би Перюджи в края на краищата е грешал. Дали не ги е излъгал? Това противно копеле беше способно на всичко.
„Всъщност — помисли си Джанвърт, — може би всичко това имаше съвсем просто и естествено обяснение.“ Какво можеше да има против Хелстрьом, ако се изключи опитът на Агенцията да го насъска срещу бедния човек? Та той дари си нямаше понятие от този Проект 40! Да, ето че си спомни и за него. Проект 40… Но това беше проектът на Хелстрьом… Трябва да е приятелски проект. Нищо общо с онази гадна агенция. Където непрестанно ти натякват да се подчиняваш на заповедите.
Джанвърт почувства внезапно желание да се раздвижи. Дръпна креслото назад, едва не падна, но хубавичката жена скочи и му помогна да запази равновесие. Той я потупа по ръката. Прозорци. Искаше му се да погледне през тях. Полюшвайки се несигурно, Джанвърт заобиколи масата и се насочи към прозорците. Пред очите му се мярна коритото на потока. Лекият следобеден ветрец полюшваше сенките на дърветата над водата и създаваше известна илюзия за движение. Тази илюзия се усилваше и от тишината в стаята. Странно, но го измъчваше въпросът, доколко сетивата му възприемат вярно околната реалност. Това беше много приятелска сцена, приятелско място. И наистина имаше движение.
Но откъде се взимаха тези дребни, тревожни мисли, дълбоко в съзнанието му? Това беше единственото, което го не му даваше покой в цялата ситуация.
Ситуация. Каква ситуация?
Джанвърт завъртя бавно глава като ранено животно. Всичко бе така объркващо.
Облегнат назад, Хелстрьом го гледаше смръщен. Кошерният препарат не предизвикваше в Джанвърт същата реакция, каквато се наблюдаваше в тукашните обитатели. Вярно е, че хората от Кошера все още бяха достатъчно сродни генетично на тези Отвън, за да могат да се кръстосват с тях. Дивергенцията не надвишаваше триста години. Наличието на химически афинитет не беше толкова изненадващо. По-скоро, следваше да се очаква. Но Джанвърт все още не проявяваше очакваното открито приятелско отношение. Явно вътре в него продължаваше да бушува битка. Това също беше в границите на очакваното. Човекът бе нещо повече от гола плът. Някъде дълбоко в съзнанието на Джанвърт се бе запазила представата за Хелстрьом като заплаха.