— Първо, предполагам ви е известно, че няма никакви сведения от групата, изпратена в чифлика — рече Гемел.
— Научих това в Портленд — отвърна Меривейл, забравил за миг да се изфука с финия си британски акцент.
Гемел спря на следващата пресечка, изчака да мине някакъв автобус и когато шумът утихна, заговори:
— За момента ние също смятаме, че не бива да се доверяваме на местния помощник-шериф и че във Фостървил може да има и други, на които трябва да гледаме с подозрение — както в участъка, така и в градчето. С други думи — не можем да разчитаме на никой от местните.
— Какво ще правите с помощник-шерифа?
— Сигурно знаете, че вашите хора са го отвели. От него също няма вест.
— Какво съобщихте на хората от местното ръководство?
— Шпионски истории, малко прах в очите.
— И те са съгласни да не ни се пречкат?
— Не съвсем. Наложи се да намекнем за възможните политически усложнения сред най-висшите кръгове — едва след това омекнаха.
— И това стига. Предполагам, че вече сте навестили района около чифлика.
Гемел го погледна изненадано. Навестили? Ах, да, заели.
— Разполагаме само с единадесет души — рече той. — Толкова ни стигат за момента. От орегонската пътна полиция ни изпратиха три коли и шест човека, но те не са в течение. Започваме сравнително ограничена операция, с презумпцията, че предположенията на вашата служба с верни. Но при най-малкия признак, че сте следвали погрешна следа ще бъдем принудени да действаме според нашите правила. Ясно ли е?
„Презумпция, значи,“ — помисли си Меривейл. Фразата беше типично негова и той си даде бележка да я използва при подходящ случай. Ала не му хареса онова, което се криеше зад нея и Меривейл побърза да го съобщи.
— Известно ви е, сигурно, — отвърна Гемел, — че работим извън юрисдикцията си. Онази група, която сте изпратили, не е имала никакво законно основание за действие. Това си е била най-обикновено бандитско нападение. Знам, че хора като вас обичат сами да си измислят правилата. Но за нас това не важи. Моите инструкции, например, са съвсем ясни. Трябва да направя всичко според силите си, за да ви изградя съответстваща легенда, да осигуря защита на хората ви, но — нека не забравяме това но — дотогава, докато преценката ви за ситуацията съответства на действителното положение.
Меривейл го слушаше като втрещен. Вече не се съмняваше, че Съветът не го беше повишил, а наистина го бе хвърлил на вълците. Той беше сътрудник на двама души, които вече не бяха между живите и чиято политика се беше оказала губеща. Съветът го бе изпратил тук с думите: „От ФБР ще получите всякаква необходима помощ. Ако положението го налага, при първия удобен случай ще ви изпратим и подкрепления“.
Дрън-дрън!
Запече ли се положението, той ще е първата и единствена жертва. Сякаш не беше се случвало и друг път! Струваше му се, че вече чува как онези в Балтимор и Вашингон превключват на задна предавка. Ами ти добре знаеше какво те чака в тая работа, когато се захващаше с нея, Меривейл. А лицата им ще изглеждат професионално опечалени, докато се крият зад думите, предназначени за случаи като тоя: В нашата работа, когато се налага, трябва да умееш да приемаш удара.
Такова, значи, е положението. Нямаше никакво съмнение. Ако можеше нещо да се спаси, щеше да го направи, в противен случай ще спасява само себе си.
— Дявол да го вземе! — промърмори прочувствено той. — Да оставим засега всичко това. Какво научихте за моите хора?
— Нищо.
— Нищо? — Меривейл преглътна ядосано. Той се обърна и втренчи поглед в лицето на Гемел, осветено от идещата отсреща кола. Човекът от ФБР гледаше безстрастно пред себе си, сякаш наистина беше изваян от някакъв черен камък.
— Бих искал да ми обясните това „нищо“, стига да разполагате с някакво обяснение — настоя Меривейл.
— Както ни беше наредено, — рече Гемел, — изчаквахме вашето пристигане.
„Ясно, че такива са били заповедите“ — помисли си Меривейл.
Вече разбираше произтичащите от подобно поведение усложнения. В ситуация като тази, съществуваше само една уязвима цел. Всъщност, това също го е имало в заповедите на Гемел. Без съмнение. Без абсолютно никакво съмнение.
— Това е надхвърля всякакви граници — произнесе надуто Меривейл. Той се извърна и впери поглед в мрака, отвъд който блещукаха светлините на приближаващия се Фостървил. Пресичаха някакво открито поле, пътят се издигаше постепенно нагоре, в далечината се виждаха мрачните очертания на хълмове, огрени от звездна светлина. Пътят беше почти пуст. Мрачният пейзаж отвън навяваше на Меривейл усещане за самота и подсилваше чувството му, че е бил изоставен на произвола.