Съвсем чисто.
Но навсякъде по околните хълмове, високата трева оставаше непокътната.
5
„Допълнение на Хелстрьом към бележките в дневника: Работниците заемащи ключовите позиции трябва, естествено, да получават допълнителен хранителен порцион, но също така важно е да са в допир с общото потребление от резервоарите. Именно от тях всички ние се сдобиваме с признаците, които поддържат нашето колективно съзнание. Лишим ли се от химичното сходство, осигурявано от резервоарите, ще станем като онези Отвън: изолирани, самотни, скитащи се безцелно.“
Късно следобед Дипиъкс неусетно бе завладян от налудничавото желание да открие поне едно живо същество в долината. Но нищо не помръдваше докъдето му стигаше погледа и само слънцето бавно се спускаше към хоризонта.
Може би е време да смени наблюдателния пункт.
С всеки изминат миг все по-малко му харесваше легендата, с която го бяха изпратили тук. Любител на птици, няма що! Но защо Портър не бе отбелязал пълното отсъствие на животни? Като се изключат, разбира се, насекомите — тревата буквално гъмжеше от пъплещи и бръмчащи гадинки.
Дипиъкс предпазливо изпълзя назад, след това се изправи на колене. Гърбът го болеше от неестествената позиция. Кожата под яката на ризата смъдеше от допира с тревата, сърбеше го още под мишниците, колана и чорапите. Все пак успя, макар и мъчително, да се присмее над собственото си неудобство, а след това си представи какво би казал Меривейл по този въпрос: „Такава е цената, която трябва да плащаме в нашата работа, стари друже“.
Този копелдак!
В доклада на Портър се посочваше изрично, че извън периметъра на чифлика не са забелязани пазачи, но това беше само негова преценка. Дипиъкс се питаше, доколко безопасна е позицията, която бе заел, в сянката на дъба. За да оцелееш в тази работа, трябваше да разчиташ изцяло на собствените си сетива, а ето че Портър бе изчезнал. Този факт сам по себе си беше многозначителен и важен. Възможно бе причината да е съвсем тривиална, но далеч по-безопасно бе да се предполага най-лошото. А това означаваше, че Портър е мъртъв и вина за това носят хората от чифлика. Меривейл вярваше, че е станало точно това. Беше им го намекнал съвсем недвусмислено, а може би разполагаше с допълнителна информация, която бе скрил от тях, движен от някакви тъпи съображения за сигурност.
„Ще действате изключително предпазливо и на всеки етап ще мислите първо за възможните причини за изчезването на Портър.“
„Копелдакът вероятно вече знае причината“ — помисли си Дипиъкс.
Опразненият от живот район внушаваше присъствието на скрита опасност. Дипиъкс си припомни, че онези агенти, които се оповават прекалено на данните от докладите на други агенти, често завършват преждевременно жизнения си път, при това по доста болезнен или страшен начин. Какво всъщност криеше това място?
Той огледа отново пътеката назад и не забеляза никакво движение, нито следи от тайно наблюдение. Сведе поглед към часовника за да установи, че до залез слънце остават малко повече от два часа. Време беше да се спусне към входа на долината и да я огледа от там.
Той се приведе, изправи се бавно и затича, все така превит, в посока към южното било на хълма. Дишаше равномерно и дълбоко, въпреки физическото усилие, и за миг си помисли, че е в доста добра форма за петдесет годишен мъж. Плуването и туристическите излети бяха оказали своето плодотворно влияние и като стана дума за плуване, не би имал нищо против тъкмо сега да се потопи в прохладния басейн. Отсамният склон на хълма бе напечен от слънцето, почвата бе суха и прашна. Ала бързо забрави споходилото го желание да поплува. Привикнал бе да не обръща кой знае какво внимание на собствените си чувства, още от времето преди шестнадесет години, когато бе зарязал чиновническата работа за да се премести в Агенцията. Свързваше подобни желания с подсъзнателното усещане за опасност, макар че понякога те биха могли да се дължат и на съвсем обикновен дискомфорт.
Докато работеше като обикновен чиновник в Балтимор, Дипиъкс често се отдаваше на мечтите да стане агент. Случваше се, макар и рядко, да се натъкне на документи за агенти, „изчезнали по време на акция“ и всеки път си повтаряше, че на тяхно място би бил далеч по-предпазлив. Не беше никак трудно да се сдържи подобно обещание. По природа, Дипиъкс бе човек крайно предпазлив, догматично последователен — с други думи — идеалният чиновник, както го наричаха някой от колегите му. Именно тази предпазливост го бе накарала да запомни всички подробности от плана на чифлика и околностите, да отбележи възможните прикрития (колкото и малко да бяха!), както и животинските пътеки през тревата, които личаха ясно на въздушните снимки.