— Мистър Джанвърт, трябва да обсъдим някои въпроси — каза Хелстрьом. Той се наведе през масата към Джанвърт.
Вече приключил с обяда, Джанвърт го гледаше замислено, подпрял брадичката си с ръка. Всичко изглеждаше толкова объркано: компанията, в която се намираше, Агенцията, разговорът с Шефа, доскорошните му страхове… Смътно си спомни, че трябваше да внимава с Хелстрьом и жената, но сега вече му се струваше, че това не си заслужава усилията му.
— Време е да обсъдим някои общи за двама ни проблеми — продължаваше Хелстрьом.
Джанвърт кимна, забравил, че се е подпрял и главата му се люшна надолу. Да обсъдят, значи, общи проблеми. Добре де.
Имаше някакво почти неуловимо усещане в обкръжаващата го обстановка, в присъствието на тези хора около него — нещо уютно и добро, което го караше да се чувства съвсем спокойно. Първоначално се съпротивляваше на зараждащата се симпатия към Хелстрьом. Може би беше твърде рано да му се доверява напълно, но от друга страна, не виждаше какво пречи да го харесва. Между това да харесваш и да се доверяваш, имаше съществена разлика. Пък и каква вина имаше Хелстрьом, че някой си, на име Еди Джанвърт, сам се беше напъхал в капана?
Докато наблюдаваше тази промяна отстрани, Хелстрьом си мислеше: „Засега се държи чудесно. А и дозата беше относително доста висока.“ От известно време насам, тялото на Джанвърт беше започнало да отделя многобройни идентифициращи химически вещества. Съвсем скоро той ще бъде разпознаван и приеман от всеки работник в Кошера като свой. Това беше нож с две остриета: Джанвърт също щеше да приема работниците от Кошера като свои — всеки един от тях. Най-силно бяха подтиснати у него детеродният стимул и способността за критическа оценка. В случай, че химическата метаморфоза завършеше според очакванията им, Джанвърт щеше да се превърне в послушен и сговорчив човек.
Хелстрьом даде знак на Мимека да наблюдава внимателно промените.
Тя се усмихна. Вече приемаше с лекота миризмата на Джанвърт.
„Това е от чифлика“ — мислеше си Джанвърт. Той премести поглед и се втренчи през прозореца. Слънчевият следобед навън беше топъл и подканящ.
Двамата с Кловис неведнъж бяха разговаряли за някое подобно местенце. „Ще си имаме собствена ферма, или някой стар чифлик. Ще отглеждаме туй-онуй, може да си вземем и животни. А когато остареем, ще ни помагат децата.“ Често се отдаваха на подобни мечта, особено преди да се любят. Горчивината от недостижимото правеше настоящия живот малко по-сладък.
— Готов ли си вече за един малък разговор? — попита Хелстрьом.
Разговор, защо не?
— Разбира се — рече Джанвърт. Все още се оглеждаше неспокойно, но Хелстрьом долови известна промяна в тона.
Невидимите с просто око химични процеси на побратимяването оказваха своето въздействие. Това беше опасен ход, защото сега Джанвърт можеше да попадне необезпокояван във всеки край на Кошера. Нито един работник нямаше да му попречи, да се опита да го задържи, или да го откара в резервоара. Но също така означаваше, че Джанвърт ще отговаря открито на всички въпроси, задавани от Хелстрьом, или който и да било друг обитател на Кошера.
Ако, разбира се, реакцията се окажеше идентична и при Външните. Тепърва предстоеше да разберат.
— Твоите приятелчета неща закъсняват — подхвърли Хелстрьом. — Не искаш ли да се обадиш и да провериш какво става?
Закъсняват ли? Джанвърт погледна към стенния часовник зад Хелстрьом. Наближаваше два. Как само летеше времето! Спомни си, че разговаряха за нещо с Хелстрьом и жената — как й беше името? Сладка малка женичка. Но някой закъсняваше.
— Сигурен ли си, че не бъркаш, що се отнася до хората от ФБР и другите? — попита Хелстрьом. — Наистина ли ще дойдат?
— Няма никаква грешка — рече Джанвърт. Гласът му звучеше някак печално. Това го ядоса, а от гнева в жилите му нахлу адреналин. С работа като тази, нямаш право на грешки! Наистина гадна работа. И всичко това, само защото в един отвратителен ден, преди много години, си пъхна носа в онази проклета папка, принадлежаща на Агенцията. Не… това беше само началото. Капанът се оказа далеч по-сложен. Бяха го научили да приема за чиста монета всичко, което Агенцията олицетворяваше. И то още от самото начало. Но без Агенцията, нямаше да я има и Кловис Кар. Красивата Кловис. Несравнимо по-красива от седналата до него жена — Фанси. Може би имаше и други общи черти между двете, но в момента му убягваха от вниманието. Но Агенцията… Агенцията… Агенцията… Агенцията. Тя беше като тресавище. Джанвърт неведнъж беше усещал зловещото задкулисно присъствие на финансовата олигархия, чието влияние пропиваше плътта на Агенцията. Ето това беше самата истина! Агенцията беше едно тресавище.