Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич
„Горганите, хидрите и химерите — страшните разкази за Целено и Харпиите — всички те могат и да се пораждат отново в суеверните умове, но всъщност са били там и преди. Те са копия, типове — а архетипите са заложени в самите нас и са изконни. Как другояче можем да си обясним обстоятелството, че онова, за което много добре знаем, че е изсмислица, ни вълнува и ни оказва влияние? Нима се страхуваме от него, тъй като се боим да не ни причини физическо нараняване? О, в никакъв случай! Тези страхове имат къде-къде по-древен произход. Тяхното начало е отвъд тялото — или, казано по друг начин, и без тялото те щяха да си бъдат същите. Така че страхът, за който иде реч, има чисто духовна природа — и обстоятелството, че е толкова силен, колкото и не е обвързан с нито един земен обект, както и че преобладава в периода на нашето безгрешно младенчество — поражда трудности, разрешаването, на които би ни позволило да проникнем в дълбините на нашето доземно съществуване и да надзърнем (макар и с едно око) в страната на сенките, забулила далечното минало на човека.“
Когато човек, пътуващ из северните райони на централен Масачузетс, свърне по неправилния път на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийн’с Корнър, то ще се окаже на запустяло и доста любопитно местенце. Теренът става по-планински и стръмен, а обраслите с трънаци каменни стени все повече и повече се притискат към коловозите на прашния лъкатушещ черен път, сякаш опитвайки се да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от многобройните горски масиви изглеждат значително по-големи, а дивите треви, къпини, храсти и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време засятите и обработваеми площи стават все по-оскъдни и се срещат все no-рядко; а немногочислените разпилени тук-там домове като че ли са белязани с удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните самотни кореняци, които само го изглеждат навъсено, отпуснали се на порутените си веранди, или работещи на полегатите, осеяни с камънак поляни. Тези фигури ти се струват толкова безмълвни и потайни, че неволно в съзнанието ти изникват мисли за забранени неща, от които е хубаво да се държиш по-далеч. Когато пътят се издигне на такава височина, че успяваш да обхванеш с поглед дълбоките гори долу, усещането за неясна тревога и безпокойство се усилва. Върховете изглеждат твърде заоблени и симетрични, за да се чувстваш леко и спокойно, а в допълнение на това на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които като че ли увенчават планинските била със странните си пръстени.
Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започва да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се усилва и прераства в страх на здрачаване — тогава невидими козодои надават своите викове, а светулки танцуват в неестествено изобилие в ритъма на хрипливите и настойчиви звуци на жабешко крякане. Тънката сияеща ивица на горните води на Мискатоник поразително напомня на пълзяща змия, докато той се извива и лъкатуши към подножията на куполообразните хълмове.
Приближавайки се към техните масивни заоблени силуети, пътешественикът започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните им с камъни била. Тези склонове се извисяват нагоре, толкова тъмни и непрогледни, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях, но друг път просто няма. От другата страна на тясното дървено мостче се забелязва малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина — пред взора на пътешественика се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи no-скоро за по-ранни архитектурни периоди, отколкото за типичното строителство, разпространено из тези места. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки момент ще рухнат, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на скърцащото мостче, но нямаш никаква алтернатива. Когато го прекосиш и се озовеш от другата страна, веднага усещаш слабия, но някак си скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен и многовековно разложение. Преминал през това място, пътешественикът винаги изпитва радост и облекчение, след което се отправя по тясната пътечка, лъкатушеща покрай подножията на хълмовете, прекосява гладката равнина и отново се озовава на разклонението при Ейлсбъри. И едва понякога узнава, че всъщност е минал през Дънуич.