Алфред ван Вогт
Космически хищници
(книга 1 от "Спейс Бийгъл")
На Фред Маккормак
Първа глава
Кьорл бродеше неуморно. Черната, безлунна, почти беззвездна нощ неохотно отстъпваше пред червеникавата зора, която се издигаше над него. Под хладното й сияние се разкриваше чудовищен пейзаж.
Безжизнена равнина, осеяна с назъбени скали, постепенно се очерта около Кьорл. Бледо слънце надникна над нащърбения хоризонт. Снопове светлина пронизаха тъмния пейзаж. И въпреки това нямаше и следа от съществата, пълни с ид, които Кьорл дебнеше от близо сто дни.
Най-накрая той спря обезсърчен. Огромните му предни лапи потрепериха и ноктите им се извиха като дъги. Дебелите пипала, които израстваха от неговите рамене, се изопнаха силно. Голямата му котешка глава се завъртя отляво надясно, а подобните на козина мустачета върху ушите затрептяха неистово, улавяйки всеки случаен полъх на вятъра, всяка пулсация в атмосферата.
Не последва нищо. Не усети и най-малък гъдел по разклонената си нервна система. Накъдето и да се обърнеше нямаше и намек от източници на ид — единствената му храна на тази пуста планета. Отчаян, Кьорл приклекна: огромна котешка фигура, очертана на фона на матовото червеникаво небе, като карикатура на черен тигър в този призрачен свят. Ужаси го загубата на осезание. Обикновено сетивата му можеха да открият наличието на веществото ид от километри разстояние. Даваше си сметка, че нещо не е наред. Безплодните опити да установи контакт през тази нощ свидетелстваха за физически срив. Това бе смъртоносната болест, с която се бе сблъсквал. Седем пъти през изминалия век бе попадал на неспособни да се движат кьорли; техните иначе безсмъртни тела бяха съсухрени и обречени поради липса на храна. Беше се нахвърлил настървено върху тях, за да изтръгне малкото ид, който все още поддържаше живота им.
Кьорл потръпна от вълнение при спомена за тези пиршества. Сетне изръмжа силно, предизвикателен звук, който се люшна във въздуха, отекна в скалите и после пробяга конвулсивно по нервите му. Това бе инстинктивен израз на волята му за живот.
Внезапно застина.
Високо над хоризонта Кьорл съзря малка светеща точка. Тя се приближаваше. Бързо нарасна, придобивайки очертанията на метална топка. Накрая се превърна в огромен, овален космичен кораб, сияещ като полирано сребро, който изсвистя над Кьорл и видимо забави скоростта си. Спусна се над черната начупена линия на хълмовете вдясно, за миг увисна почти неподвижно и после изчезна от погледа му.
Кьорл се съвзе от изненадата и като тигър полетя през скалистите грамади. Кръглите му черни очи изгаряха от мъчително желание. Мъхнатите му уши, въпреки отслабналата им чувствителност, затрептяха и изпратиха съобщение за наличието на такова количество ид, че тялото му се сгърчи от пристъп на болезнен глад.
Далечното слънце, вече порозовяло, се бе издигнало високо в пурпурночерното небе, когато той припълзя зад купчина скали и спотаен в сенките, огледа руините на града, който се простираше под него. Сребристият кораб изглеждаше въпреки размерите си миниатюрен на фона на тези развалини. Същевременно той излъчваше присъствие на живот, едно динамично спокойствие, което бързо го открои сред пейзажа. Корабът се намираше във вдлъбнатината, образувала се под собствената му тежест в каменистата равнина, която започваше от самите покрайнини на мъртвия град.
Кьорл се взираше в двуногите създания, които бяха излезли от вътрешността на кораба. Те стояха на малки групи близо до края на асансьора, спуснат от ярко осветения изход на около тридесет метра над земята. Неистов глад стегна гърлото на Кьорл. Притъмня му от импулса да връхлети и смаже тези крехки на вид създания, чиито тела излъчваха трептения на ид.
Мъгла от спомени възпря този импулс още докато се зараждаше в мускулите му. Това бяха спомени за далечното минало на неговата раса, за разрушителни машини, за енергии, надхвърлящи възможностите на собственото му тяло. Те отравяха източника на неговата сила. Трябваше му известно време, за да забележи, че истинските тела на съществата са покрити с прозрачна материя, която блестеше под слънчевите лъчи.
Миг по-късно Кьорл разбра защо тези създания са тук. Това, започна да разсъждава той, е научна експедиция от друга планета. Учените изследват, те не унищожават. Нямаше да го убият, ако не ги нападнеше. Бяха посвоему глупаци.
Подтикван от глада, Кьорл излезе на открито. Съществата го бяха забелязали и се втренчиха в него. Тримата, които бяха най-близо, се изтеглиха бавно назад към по-големите групи. Едно от най-дребните същества извади някакъв матов прът от висящия на пояса му калъф и го залюля небрежно с ръката си.