Мортън каза:
— Ама че сме глупаци! Трябваше да му покажем как се използва асансьорът. Помислил е, че сме му поставили клопка.
Директорът махна на чудовището. Гросвенър видя как свирепият блясък в катраненочерните очи на звяра изчезва, докато Мортън му показваше няколко пъти как се отваря и затваря вратата на най-близкия асансьор. Малко по-късно Кьорл сложи край на този урок, като се затича към едно широко помещение отляво на коридора.
Легна на застлания с килим под и се опита да овладее напрежението, обзело мускулите и нервите му. Беше обзет от ярост, че открито е показал страх в асансьора. Струваше му се, че така е изгубил предимството да изглежда кротко и миролюбиво създание. Избликът на неговата сила навярно бе смаял и ужасил хората.
Това заплашваше изпълнението на предстоящата задача: да завладее кораба. На планетата, от която тези същества идваха, вероятно имаше неограничено количество ид.
Втора глава
С нетрепващи очи Кьорл наблюдаваше как двама мъже разчистват натрупаните отломки пред металната врата на огромна стара сграда. След като обядваха, човешките същества облякоха космическите си костюми и се разпръснаха сами или на групи из мъртвия град. Накъдето и да погледнеше, Кьорл виждаше хора, заети, както смяташе, с научни изследвания.
Собствените му мисли бяха насочени единствено към храната. Всяка клетка от тялото му изпитваше неистова нужда от ид. Мъчителният глад свиваше мускулите му, а умът му изгаряше от желанието да се спусне след хората, навлезли по-дълбоко в града. Един от тях бе тръгнал сам.
По време на обяда човешките същества му бяха предложили различни хранителни продукти, но нито един от тях нямаше стойност за него. Очевидно те не разбираха, че той се нуждае от жива плът. Ид не беше просто някакво вещество, а конфигурация от вещества, и можеше да бъде получен единствено от тъкани, в които все още пулсираше жизнения поток.
Минутите летяха. Кьорл продължаваше да лежи безучастно и да наблюдава, съзнавайки, че хората усещат погледа му. Те изпратиха летателен апарат до скалната грамада, затрупала вратата на сградата. Следеше всяко едно от движенията им. Макар и разтърсван от конвулсиите на глада, отбелязваше внимателно как те оперират с машината. Даде си сметка колко просто е това.
Беше се досетил какво ще последва, още преди яркият пламък да лумне и да захапе каменната грамада. Въпреки това отскочи назад и изръмжа, като се преструваше на уплашен.
Гросвенър следеше акцията от малък летящ апарат. Беше си поставил задачата да наблюдава Кьорл. Без друго нямаше какво да прави. Изглежда, че никой не се нуждаеше от помощта на единствения нексиалист на борда на „Спейс Бийгъл“.
Скоро вратата бе разчистена. Мортън и един от учените тръгнаха към нея. Влязоха вътре и потънаха във вътрешността на сградата. Малко по-късно гласовете им прозвучаха в шлемофона на Гросвенър. Придружителят на Мортън заговори пръв:
— Вътре е пълен хаос. Вероятно е имало война. Лесно може да се разбере как са функционирали тези машини. Това са помощни съоръжения. Иска ми се обаче да науча как са били управлявани и за какво точно са служили.
— Не ви разбирам съвсем — рече Мортън.
— Нещата са много прости — отвърна другият. — До този момент видях само инструменти. Почти всяка машина, независимо дали е оръжие или инструмент, е снабдена с трансформатор за натрупване, преобразуване и използване на енергията. Но къде в такъв случай са електрическите централи? Надявам се, че в техните библиотеки ще открием някаква нишка. Какво ли се е случило, за да рухне така една цивилизация?
В шлемофона се чу още един глас.
— Сидъл е. Чух въпроса ви, господин Пенънс. Има поне две причини за обезлюдяването на една територия. Първата е липса на храна, а втората — война.
Гросвенър остана доволен, когато Сидъл спомена името на другия мъж. Още един идентифициран глас за неговата колекция. Пенънс бе главният инженер на кораба.