Конуей захвърли доклада; това беше още едно глупаво парче от и без друго безсмисления пъзел и просто изведнъж му призля от цялата история. Изправи се и се намъкна във външния кабинет, като трясна вратата в стената. Стилман леко трепна и вдигна глава.
— Зарежи всичките хартии до сутринта! — нареди Конуей. — Тази вечер безсрамно ще се наслаждаваме на удоволствията на плътта. Ще поспим в собствените си каюти…
— Сън? — попита Стилман и се ухили широко. — Какво беше това?
— Не знам — каза Конуей. — Мислех, че може ти да си спомниш. Чувал съм, че било ново усещане, истинска благословия и към него бързо се привиквало. Е, ще пробваме ли тази опасност?
— След вас — каза Стилман.
Нощта извън сградата беше приятно прохладна. На хоризонта се виждаше раздърпан облак, но над него нагъсто се надвесваха звездите — ярки и студени. Това беше пренаселена част от космоса — факт, доказван и от метеоритите, които на всеки няколко минути оставяха ярки драскотини по небето. Гледката като цяло беше вдъхновяваща и успокоителна, но Конуей не можеше да се отърси от притесненията си. Беше убеден, че пропуска нещо и раздразнението му се усилваше под открито небе повече, отколкото когато и да е в кабинета.
Внезапно му се прииска да прегледа онзи доклад за Империята колкото се може по-бързо.
На Стилман каза:
— Да си си помислял някога за нещо и после да си се почувствал ужасно засрамен, задето имаш такова мръсно съзнание, което ти подхвърля подобни мисли?
Стилман изсумтя, разглеждайки въпроса като риторичен. Те продължиха към кораба. Внезапно застинаха.
Над южния хоризонт сякаш изгряваше слънцето. Небето беше станало розово, яркосиньо и нагоре преливаше в тюркоазено и черно, контурите на далечните облаци сияеха в розово и златно. После, преди дори да се осъзнаят или да реагират на този величествен, сбъркан изгрев, той угасна в яростно-червено сияние на хоризонта. Усетиха слаба ударна вълна да разтърсва земята под краката им и малко по-късно чуха тътен като от далечна гръмотевица.
— Корабът на Лонвелин! — прошепна Стилман.
Затичаха се.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Комуникационната зала на „Веспасиан“ приличаше на буен водовъртеж с капитана в ролята на спокойния му и целенасочен център. Когато Конуей и Стилман пристигнаха, тъкмо се даваше заповед към куриерския кораб и всички налични хеликоптери да натоварят обеззаразяващо и спасително оборудване и да се насочат към поразения район за оказване на всякаква възможна помощ. Разбира се, за етланските нападатели, обкръжили кораба на Лонвелин, нямаше надежда, но наоколо се намираха изолирани ферми, а на ръба на засегнатата зона имаше и малко селце. Спасителите щяха да имат работа и с паника, и с лъчева болест, а понеже етланците нямаха опит с атомни взривове, те почти сигурно щяха да се противопоставят на евакуацията.
Там навън, когато Конуей видя корабът на Лонвелин да избухва и осъзна какво означава това, му беше призляло физически. А сега, докато слушаше Уилямсън да дава спешни, но обмислени заповеди, почувства по челото и гърба да се стича ледена пот. Облиза устни и отбеляза:
— Капитане, искам да направя важно предположение…
Не говореше високо, но в гласа му имаше нещо, което накара Уилямсън да се обърне незабавно.
— Този случай с Лонвелин означава, че вие сте начело на проекта, докторе — каза нетърпеливо. — Няма нужда от такава стеснителност.
— В такъв случай — продължи Конуей с нисък, напрегнат глас, — имам заповед за вас. Прекратете всички спасителни операции и наредете на хората да се върнат на кораба. Излитайте, преди и нас да са бомбардирали…
Конуей знаеше, че всички гледат побелялото му потно лице и ужасените му очи, и явно стигат до погрешни заключения. Уилямсън в продължение на няколко секунди остана ядосан, притеснен и напълно объркан, после изражението му се стегна. Обърна се към най-близкия офицер, изръмжа някаква заповед и пак се завъртя с лице към Конуей.
— Докторе — започна сковано, — току-що вдигнах втория ни метеоритен щит. Всеки твърд обект по-голям от един инч в диаметър, приближаващ от която и да е посока, ще бъде засечен на дистанция от сто мили и автоматично отблъснат от пресите. Тъй че мога да ви уверя, докторе, че не сме в опасност от каквато и да е хипотетична атака с атомни ракети. Самата идея за атомна бомбардировка тук е смешна обаче. На Етла няма ядрени бойни глави, никакви. Имаме инструменти, които… трябва да прочетете доклада. Моето предположение, — продължи Капитанът с точно същия тон, какъвто използваше и за младшия навигатор, направил промяна в курса, — е, че трябва да хвърлим всички възможни сили на помощ на оцелелите от взрива, предизвикан вероятно от повреда в захранването на Лонвелин…