Смени няколко почивни станции. Полагащите се почивки привършваха, а перспектива не се появяваше. Все се връщаше назад, при спомените. Често мислеше за Ели. Не го напускаше надеждата, колкото и умопомрачаващо да звучеше. Отнякъде му хрумна мисълта, че дори тя да е Там и той в скафандър ще е по-близо до нея. Закле се докато тя не се завърне да не сваля скафандъра който бе носил при старта на „Ловец“. Още повече, че на малка алуминиева лентичка около микрофона имаше записани два номера.
В такъв неугледен вид пристигна на една планинска почивна станция. На втория ден в стола дълго се взира в бледното лице, което му напомняше на Ада. Тя също го видя. Свърши обяда преди него и дойде на масата му.
— Здравей Лин. Не мислех, че си жив. Поне от десет години за теб не съм чула нищо. Приличам ли си?
— Почти не се се променила Ада.
— Глупости. Съсухрена съм. Защо беше всичко? Хайде да се разходим. Като гледам и ти си влачиш крака. Ще ми разкажеш.
— Тръгваме, нахраних се. Крака го премаза една бутилка кислород на „Летящия холандец“.
— Трябваше да се сетя. Друг не би припарил до гробницата.
— Нямах избор.
— А аз се изпържих при повреда на щитовете. Сварена съм. Едва ли ми остава повече от година — две.
— Ще оцелееш и повече.
— Не ми се разхожда повече. Много е тъжен разговора.
— Както искаш. Цял месец съм тук, после … — Лин запъна. Нямаше после.
— Ще ти се обадя.
Обади се на втория ден. Пресилено бодра и изкуствено весела. Стараеше се да не го разстройва. Започваше разговора и внезапно сменяше темата. Не спомена за Ели, но като че ли тя витаеше между тях.
На следващия ден пак се срещнаха. Повече мълчаха. Макар, че се държеше по-естествено, недомлъвките започнаха да се превръщат в мъчителни паузи.
— Какво те мъчи Ада?
— Сварена съм с микровълнова радиация. Не съм жена! Душата ми е празна. Не знам какво да ти кажа…
— Докато си жива има надежда.
— Благодаря, успокои ме.
— А аз … — той също млъкна.
— Ти има за какво да живееш!
— Ще преживея каквото ми остава.
— Има! Ели ти остави нещо.
— Пари ли ти трябват?
— Глупости. Не мога изхарчи и моята пенсия. Ели ти остави късче живот!
— Да!
— Поне това да имах.
Лин се вцепени. Тайната, тя я знаеше. За това ли бяха недомлъвките? Защо не! И тя е жена. Сигурно е намислила нещо.
— А ако го имаш, какво?
— Поне ще родя детето! — очите и светнаха. Първата искрица живот, откак се бяха видели.
Лин моментално разбра. Нямаше каква да се мисли.
— Ако това искаш, мога да изтегля зародишния сейф още утре. Наистина ли го искаш Ада.
— Да! Много мислих. Не крада вашата любов.
— Не. Това е добър вариант. Ели … няма да се сърди.
— Наистина ли ще го направиш за мен?
— Не само за теб.
— Утре?
— Утре!
— Мислил ли си, че после ще останеш сам?
— Не. Не се знае, може да живееш още…
— Колко още?
— Все едно, няма да съм сам. Ще имам дъщеря!
— Дъщеря! Значи реши!
— Да! — Лин се почувства като че ли сега излиза от академията, преди първия полет, като ученик. Щастлив.
ЧАСТ 2
РАЗДЯЛАТА
Вълнуваща раздяла витаеше над тълпата. Възторг тресеше облицованата с оранжев антифонит зала, която бе символ на раздялата за всеки випуск от Звездния факултет. Много поколения бяха минали от тук и много снимки висяха по коридорите. Рядко който излезеше се връщаше някога.
Между високите колони се щураше прилична на мравуняк тълпа. Събираше се и се пръскаше по законите на хаоса в пъстри групи. Говореха помежду си високо, смееха се неестествено, по младежки без помисъл за утрешния ден.
Настроението приповдигнато — като при всеки празник. Какво представляваше всъщност това? Заслужена епилог на положения труд или древна церемония при принасяне на жертва? Тези младежи бяха се обрекли на безкрайната пустош и звездния мрак още като деца. Знаеха ли какво значи космически студ и самота? Не! Знаеха го само тези които са го усетили. Да кажат можеха само малцина — другите оставаха Там — в безкрая. Само цветът на планетата бе достоен за тази жертва. Това е цената на възхода.
Звук на гонг възвести тържествения момент.
Тълпата стихна и тихо приближи ниския подиум.
Блесна жълта мълния и от вратичка малко в страни влезе едър човек облечен в стар скафандър без шлем. Този скафандър беше легендарен. Такива вече въобще не се произвеждаха, но стария Лин го носеше винаги. Трудно бе да се определи възрастта му, дълбоки бръчки посребрени слепоочия и празен поглед, другото беше устрем. Той беше единствения който се е върнал за последните стотина години. Хармонията на движенията му едва забележимо се нарушаваше от леко накуцване. Гледаше без никакъв пламък в очите — беше го загубил в простора на Космоса. Стар космически вълк. СТАРИЯ. Корифея на факултета преподаваше „оцеляване“ и от осем години той връчваше дипломите и назначенията на младите астронавти с надеждата, че и те ще се завърнат.