— Принцесо, вие бяхте твърде заета, за да ме посветите в плановете си.
Тя се усмихна.
— Планът е прост — да се доберем до Райма. И то по-скоро.
— И за колко време ще стигнем дотам?
Девойката вдигна рамене:
— За два дни, ако всичко върви както трябва.
Теди машинално докосна лъчевия меч и се убеди, че той е на свободно зареждане, следователно щедро поглъща енергията на местното слънце, защото по-сериозен източник наоколо не се виждаше.
— Е, а за днес какво се предвижда?
— Мисля, че преди да се стъмни, трябва да успеем да преминем Кер д,Ален и може би дори да стигнем до хана на Белия Биг при Руета.
— О,кей, значи сега всичко зависи от краката на тези животинки? — Теди потупа по шията своето флегматично конче. Принцесата се засмя и пришпори своя. Седмината конници се приближаваха към неравната линия на застиналата във вечерния здрач древна гора. До нея оставаха още няколко мили и тя вече се мержелееше на хоризонта.
А няколко часа преди това на север от Алгома, в лагера на дахомейците, Кейт Гро свика своите васали на съвет и всички дойдоха до единствения извод, че Рой ще изпрати в столицата за подкрепления. Гро имаше напълно реален шанс да му попречи. Отрядът на Хирма и не подозираше, че още от първите минути на похода ги съпровождаха войници на Дахомея, и то над петдесетина. Криейки се зад хълмовете, те се разделиха на две групи, когато стигнаха гората — отзад и отляво на отряда, и чакаха удобен момент за нападение. Теди беше успял да ги изплаши много и въпреки численото си превъзходство, не смееха да нападнат изведнъж.
Пратениците усетиха нещо лошо едва когато навлязоха петнадесетина мили в гората. Спик непрекъснато се оглеждаше неспокойно. Най-сетне задържа коня си и се изравни с принцесата.
— Ваше височество! Не сме сами. Конят усеща присъствието и на други коне.
Принцесата не се изненада — това трябваше да се очаква. Учуди я друго — че преследвачите се появиха толкова късно.
— Къде са?
— Отзад и отляво! Според мен… — Спик напрегнато се огледа. Теди извади лазерния меч и също се заоглежда. Разбира се, можеше да заприщи пътя с няколко покосени дървета, но това не би имало смисъл, защото конниците ще заобиколят през гората.
— Да ги поизплаша ли?
— Как?
Пилотът вдигна рамене. Спик разбра, че Теди пак се готви да пусне в действие някой от своите номера. Пилотът спусна качулката, слезе от коня и даде знак на спътниците си да се скрият зад завоя. Когато отминаха на стотина метра, Теди си плю на ръцете и се качи на едно клонесто дърво, което приличаше на тъжен великан, склонил се любопитно над пътя. След няколко минути се чу глух тропот на копита и се показаха тридесетина воини. Теди стисна ръкохватката на меча и го насочи към предварително набелязания камък — вековна мъхеста скала, заседнала край пътя бог знае от какъв ледников период. Висока бе шест метра, следователно скоростта на падането ще е равна на скоростта на замахване с ръка, а това, както смяташе Теди, ще бъде достатъчно за един малък фойерверк.
Когато конниците приближиха, пилотът изкрещя страховито и скочи отгоре върху камъка. Пусна лъча в движение и като се приземи, рязна скалата. Скоростта беше достатъчна — камъкът не просто се раздели на две, а под действието на „ленивите“ квантови лъчи по линията на разпукването започна активно молекулярно изхвърляне и канарата се разсипа на разноцветни искри, също като бенгалски огън.
Единственото нещо, за което Теди съжаляваше, беше, че още не се бе стъмнило съвсем, тогава ефектът би бил още по-зашеметяващ. Войниците отскочиха назад и имаше защо — пред очите им най-обикновен камък внезапно избухна в светлина и някъде по средата на разноцветното сияние и искрите изникна тъмна фигура с качулка и ослепително оръжие в ръце.
Това беше съвсем достатъчно. Скоро за отряда напомняха само многобройните следи, а тропотът на копитата бързо затихна в далечината. Теди се втурна към завоя.
Но това, което видя, съвсем не го зарадва.
Докато той плашеше една част от преследвачите, другата, за която пилотът съвсем бе забравил, беше нападнала неговите спътници, а те не успяха да окажат ни най-малка съпротива. Четиримата войници бяха паднали още в първите секунди, дори без да извадят мечовете си. Спик лежеше в голяма кървава локва, а принцесата и конете никъде не се виждаха.
Теди започна да ругае на своя, междупланетния език и Спик, очевидно чул гласа му, простена и се размърда. Пилотът се спусна към него. Офицерът беше зле, но не дотолкова, че незабавно да умре. Разсечена бе кожата на главата му, но черепът беше цял, имаше и голяма рана на рамото. Спик още не беше изпаднал в безсъзнание, но бързо отпадаше от загубата на кръв.