От него Теди научи, че Клиф Кити дежури отвън, ръководи охраната на стените. Днес Теди се чувстваше могъщ като никога — хвана Мер за ръката, напрегна се, сетне светът още малко се разшири, Мер изчезна, а той самият непроизволно опипа брадавиците на лицето си и тръгна да търси Клиф из замъка.
Клиф седеше в караулното помещение и хвърляше зарове с лейтенант Бей. Теди го повика със заекващ глас и бързо се втурна към замъка. Клиф, както трябваше и да се очаква, скокна и се затича след него, но до вратата го пресрещна рязък удар между очите. Теди го подхвана и го свали надолу, като едновременно се запъти към лявото крило, където в кабинета на Арней, в масивен шкаф на средната полица вляво се мъдреха предавателят, аптечката, аварийният комплект и пакетът с хранителни таблетки. Всичко това Теди беше видял буквално онзи ден, когато попита Арней, дали не може с помощта на тези дяволски неща да премахне брадавиците си, макар и само от лицето.
Долу Теди прибави Клиф към останалите пленници.
Четиримата войници, охраняващи коридора на лявото крило, Теди върза и ги хвърли в кабинета, който успя да отвори по време на схватката си с тях. Притиснал към гърдите си предавателя и останалите вещи, още неопомнил се от щастието, Теди се втурна надолу. Времето изтичаше, съзнанието му започна да се размътва, а и шумът в замъка вече привличаше вниманието.
Като обезвреди по пътя още седмина, Теди подхвана пленниците и се скри в тъмнината на подземния проход. След половинчасов сумрак, разсейван от колебливите пламъчета на факлите, той се измъкна на свобода на половин миля от Таулект, стовари пленниците на земята и се хвана за ръцете, защото повече не можеше да издържа налягането на двадесетте интелекта.
Светът, плиснал пламъци, се разби на части и те отлетяха някъде далече, далече; веригата от хора, държащи се за ръце, се олюля и се разпадна.
Теди, чиято глава бучеше, изхриптя:
— Вържете Мер!
Енди го върза.
Замаяни и съвсем опустошени, воините вдигнаха пленниците и закрачиха към мястото, където ги чакаха конете и охраната от табора на Енди.
Харвей в едната си ръка продължаваше да стиска голия меч, с другата придържаше принцесата и леко залитайки, гледаше уморения Теди с благоговение и с мъничко страх. Енди и Фил, дишайки тежко, стояха до него. Принцесата държеше аптечката, а Енди — жилетката от аварийния комплект. У Фил беше пакетът с таблетките, а предавателя Теди не изпускаше от лявата си ръка от момента, когато го докосна за пръв път в кабинета на Арней. В дясната си ръка откри ръкохватката на лазерния меч, макар да си мислеше, че отдавна вече го е закачил на комбинезона.
— Какво беше това, Теди? — глухо попита принцът.
Теди се чувстваше съвсем разсипан, но предполагаше, че до лагера все пак ще стигне без чужда помощ. Той се усмихна:
— Това е един стар трик. Нарича се Юнайтед Майндс. Но благодарете на Дик Нехранимайкото, без него нямаше да мога.
Пилотът взе жилетката от Енди, смъкна наметалото и облече обвивката от пластмаса, с която беше свикнал. Аптечката мушна в специален джоб, притегна меча на ръкава на комбинезона, таблетките спусна в малкия отвор на гърдите. Фиксира предавателя на комплекта и вече се канеше да щракне сенсора за включване.
Останалите наблюдаваха тези манипулации с потресаващо уважение.
— Теди… — обърна се принцесата към него с нещо непознато в погледа си, — отдавна исках да те попитам… Откъде си? Къде е твоята родина? Отвъд океана ли се намира?
Теди едва забележимо се усмихна.
— Принцесо… ако ви кажа истината, или няма да ми повярвате, или няма да разберете…
Воините отидоха напред; в пещерата останаха петимата — Фил Тензи, Енди Дребосъка, Харвей-Тауншенд, принцесата и Теди.
— Но ние ще се постараем! — тихо каза Харвей.
Теди още веднъж се усмихна, намери на светлеещото предутринно небе слабата искрица на Хобарт и я посочи.
— Ето го моя дом!
Операция „Таулект“ завърши, ако не се смятат двадесет и шестте минути за преминаване през тунела. А до входа на известния само на неколцина подземен проход стояха пет човека с вдигнати глави и гледаха прострелия се с цялата си вселенска шир бляскав купол на звездното небе.