— В това крило ли някой… — започна той и млъкна.
Изглежда се стъписа пред гледката.
— Както вечеряхме, приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другият мъж не го познавам.
Дейвид изостави напразните си опити за съживяване и приглади гъстия си кестеняв перчем.
— Вие ли сте управителят? — попита той.
— Аз съм Оливър Гаспер — отвърна шашардисан пълничкият мъж. — Прозвуча аларменият звънец от маса 87 и когато пристигнах, тя бе празна. Казаха ми, че млад мъж току-що е изтичал в нишата на маса 94, последвах го и намерих това. Ще доведа лекаря на заведението.
— Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.
— Какво? — попита другият посетител и се хвърли напред с вик „Манинг!“, но Дейвид Стар го дръпна и притисна към невидимия плот на масата.
— Спокойно, човече. Не можете да му помогнете — каза той.
— Да, няма начин… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му. Не мога да позволя нарушения на реда в моя ресторант.
— Съжалявам, мистър Гаспер, но забранявам преглеждането на този човек в момента от когото и да било.
— Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…
— Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?
— Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.
— В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.
— Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Да не мислите, че е от храната?
— Аз не правя предположения, а задавам въпроси.
— Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!
— Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.
Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там се виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.
Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете му имаха голямо влияние върху правителството.
— Извинете, сър.
— Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?
— Бяхме поръчали специална вечеря №3.
— И двамата ли?
— Точно така.
— И в двете ли блюда нямаше никакви замени? — попита Дейвид, който бе прегледал менюто на собствената си маса.
Кафе „Сюприм“ се отличаваше с извънземните си деликатеси, но специалната вечеря №3 бе от обикновени ястия със земен произход. Тя се състоеше от зеленчукова супа, телешка пържола, печени картофи, грах, сладолед и кафе.
— Да, имаше една замяна — сви вежди Форестър. — Манинг си бе поръчал за десерт задушени марсиански сливи.
— А вие — не, така ли?
— Не.
— А къде са те сега? — попита Дейвид, който също ги беше опитвал.
Тези сливи се отглеждаха в обширните марсиански оранжерии. Те бяха сочни, със слаб привкус на канела и, разбира се, безобидни.
— Той ги изяде — отвърна Форестър. — Какво предполагате?
— Колко време преди да припадне?
— Около пет минути. Дори не бяхме си допили кафето — отвърна той и изведнъж прибледня. — Отровни ли са били?
Дейвид не отговори.
— Какво ще кажете за марсианските сливи? — обърна се той към управителя.
— В тях нямаше нищо нередно. Нищо. — Гаспер сграбчи завесите на нишата и яростно ги разтърси, но не забрави да говори с най-тих шепот. — Те са прясна доставка от Марс, проверена и одобрена от управлението. Само през последните три вечери сме сервирали стотици порции. Нищо подобно не се е случвало досега.
— По-добре дайте нареждане да ги задраскат от списъка с десертите, докато не ги проверим отново. Сега донесете някаква кутия, за да сложим в нея остатъка от вечерята за изследване, и, разбира се, никому нито дума за това.
След малко управителят се върна, бършейки челото си с носната кърпичка.
Дейвид прибра чиниите с остатъците от вечерята и прибави към тях парченцето от препечената франзела. После захлупи отново восъчните чашки, в които бе сервирано кафето и ги бутна настрана. Гаспер престана да трие отчаяно ръце и протегна пръст към бутона в края на масата.
Ръката на Дейвид се стрелна и улови изненадания управител за китката.
— Но сър, трохите?
— Ще взема и тях.
Той използува джобното си ножче, за да събере всяка трохичка. Стоманеното острие се плъзгаше леко по невидимата повърхност на силовото поле. Самият Дейвид се съмняваше доколко практично е да се използува силово поле за плот на масите. Кристалната му прозрачност не отморяваше. Гледката на блюда и прибори, поставени върху нищото, не спомагаше за отпускане на посетителите, така че полето трябваше умишлено да бъде дефазирано, за да предизвика непрекъснати интерференсни искри, които да дават илюзия за материал.