Теренс видимо се засегна, но Пекаря не млъкваше:
— Да вземем например вас. Чудесни дрехи имате. Чисти, красиви. Сигурно имате и хубав, спретнат дом с библиотека и за вас не важи полицейският час. Стига да искате, можете да отидете до Горния град. И за това Скуайърите няма да ви сторят нищо.
Теренс реши да не губи самообладание.
— Е добре, какво според вас може да направи един Пълномощник? Където види патрул, да се сбие с него, така ли? И какво ще промени? Вярно е, че се старая в града ми да цари спокойствие, да изпълняваме задълженията си, но по този начин пазя и хората от неприятности. Мъча се да им помогна толкова, колкото законите ми позволяват. Нима това е нищо? А някой ден…
— Какво „някой ден“…? Кой ще чака „някой ден“? Какво ще ни интересува нас двамата с вас кой ще управлява Флорина, когато вече няма да ни има?
— Трябва да знаете, че лично аз мразя Скуайърите много повече от вас самия. И въпреки това… — Теренс замълча и целият пламна.
— Продължавайте — засмя се Пекаря. — Защо не го повторите? Няма да ви предам на властите затова, че не обичате Скуайърите. Какво бяхте сторили, та така ожесточено ви гонеха?
Теренс мълчеше.
— Е, добре, ще се опитам да отгатна. Когато налетяха на мен, патрулите бяха направо бесни. И то истински, а не само защото така им е било наредено. Добре ги познавам и мога да преценя кога са искрени в омразата си. Мисля си, че има едно-единствено нещо, което може да ги ожесточи толкова много. Трябва да сте нападнали някого от тях. Или може би сте го убили?
Теренс все така мълчеше.
Пекаря ни най-малко не се смущаваше от това и бе все така дружелюбен:
— В това, че не искате да ми кажете, няма нищо лошо, но има нещо, което се нарича прекалена предпазливост, Пълномощнико. Ще ви е нужна помощ. Те знаят кой сте.
— Не знаят — побърза да уточни Теренс.
— Положително са прегледали личната ви карта в Горния град.
— Кой ви каза, че съм бил в Горния град?
— Предполагам. Даже съм готов да се обзаложа.
— Поискаха я, но никой нямаше време да прочете дори името ми.
— Едно е сигурно — веднага са разбрали, че сте Пълномощник. Трябва само да открият Пълномощник, който е отсъствал по това време от своя град или не може да даде точен отчет за своя ден. Най-вероятно в момента съобщителната система на Флорина работи до пръсване. Мисля, че сте в опасност.
— Възможно е.
— Знаете, че няма място за съмнение. Искате ли помощ?
Разговорът се водеше шепнешком. Свит в ъгъла, Рик вече дълбоко спеше. Валона местеше поглед ту към своя покровител, ту към техния домакин.
Теренс поклати глава.
— Не, благодаря, ще се справя.
— Много съм любопитен да видя как? — засмя се Пекаря. — Сигурно си мислите, че като нямам образование, можете да ми говорите каквото ви хрумне. Ала аз разполагам с други неща. Помислете си добре тази нощ, може би ще се престрашите да поискате помощ.
Валона седеше в мрака с широко отворени очи. Постелята й — едно одеяло на пода — не се различаваше кой знае колко от леглото й у дома. В отсрещния ъгъл на друго одеяло спеше Рик. Винаги след ден, наситен с вълнения, той заспиваше дълбоко, стига да не го болеше глава.
Пълномощникът отказа да легне. Пекаря се засмя (той, изглежда, бе в състояние да се смее на абсолютно всичко) и изгаси осветлението с думите, че няма да настоява.
Валона не можеше да заспи. Сънят бягаше от очите й. Дали някога ще може отново да се потопи в сън? Та тя бе посегнала на патрул.
Някак неусетно в съзнанието й изплуваха отдавна забравените образи на майка й и баща й. Беше се научила да не мисли за тях през всичките тези години. Спомни си разговорите им, които водеха шепнешком, когато мислеха, че тя спи. Помнеше, че някакви хора идваха и си отиваха в тъмното.
Една нощ я бяха разбудили патрули и й бяха задавали въпроси, които тя не разбираше, но на които се бе опитала да отговори. Оттогава вече никога не видя родителите си. Казаха й, че са заминали, и още на следващия ден я отведоха при други деца на нейната възраст, които трябваше да работят. Хората често я заглеждаха, на другите деца не се разрешаваше да играят с нея дори в свободното от работа време. Тя се научи да живее сама със себе си, не говореше. Наричаха я „Голямата Лона“, подиграваха й се, смятаха я за изкукуригала.
Странно, разговорът тази нощ я върна към спомените от детството й.
— Валона?
Гласът идваше толкова отблизо, че почувства лек полъх в косите си, и бе толкова тих, че едва го чу. Младата жена се стегна цялата — и от страх, и от неудобство. Върху тялото й бе метнат само един чаршаф.
Викаше я Пълномощникът.
— Не казвай нищо — рече той. — Само ме слушай. Аз излизам. Вратата е отключена. Ще се върна. Чуваш ме, нали? Разбра ли ме?