Тя протегна ръка, намери неговата в тъмното и я стисна. Той остана доволен.
— Пази Рик. Не го изпускай от поглед. И още нещо… — настъпи дълга пауза. — Не се доверявай прекалено на този Пекар. Нищо не зная за него. Разбра ли ме?
В стаята настъпи леко раздвижване, последвано от тихо щракване — той бе заминал. Тя се повдигна, подпря се на лакът и се заслуша. Наоколо не се чуваше нищо освен нейното собствено дишане и това на Рик.
Валона се отпусна отново на гръб, стисна клепачи и се опита да мисли. Защо Пълномощникът, който знаеше всичко, каза тези неща за Пекаря? Та той мразеше патрулите и ги спаси! Защо?
Непрестанно се връщаше на една и съща мисъл. Той се бе оказал там. Тогава, когато нещата изглеждаха напълно безнадеждни, Пекаря се бе появил и бе разрешил всичко. Едва ли не бе чакал да се случи като по предварителен план.
Странно наистина, тя тръсна глава. Ако Пълномощникът не беше го споменал, никога нямаше да й дойде наум.
— Хей? Още ли сте тук? — Силен безцеремонен глас разцепи тишината и тя се пръсна към ъглите на тясното помещение.
Появи се лъч светлина. Огря Валона и тя се вцепени. Постепенно се поотпусна и първото, което направи, бе да придърпа чаршафа до брадичката си. Лъчът се отмести.
Излишно бе да се пита чий бе този глас. Много скоро в полумрака успя да различи едрото тяло на техния домакин.
— Мислех, че ще драснеш с него — обади се Пекаря.
— С кого? — плахо попита Валона.
— С Пълномощника. Много добре знаеш, че той си отиде. Няма смисъл да се преструваш.
— Но той ще се върне.
— Той ли ти каза? Лъже се. Патрулите ще го хванат. Не е много умен този Пълномощник, иначе щеше да знае, че врата не се оставя току-тъй незаключена. И ти ли смяташ да си ходиш?
— Ще почакам Пълномощника.
— Както искаш. Дълго има да чакаш. Можеш да си вървиш, когато пожелаеш.
Светлинният лъч зашари по пода и накрая улови бледото тънко лице на Рик. Щом светлината докосна клепачите му, те се свиха конвулсивно, но той не се събуди.
— Ала отидеш ли си — продължи замислено Пекаря, — той ще остане. Предполагам разбираш какво ти говоря. Решиш ли да си вървиш, вратата ти е отворена, но не и за него.
— Та той е един нещастен болен човек… — започна изплашена и разтревожена Валона.
— Така ли? Е, добре, аз точно такива нещастни и болни хора събирам и този ще остане тук. Не забравяй това!
Лъчът не се откъсваше от лицето на Рик.
5
Ученият
Цяла година вече доктор Селим Джунц не можеше да си намери място. Човек рядко привиква към подобно състояние. Тъкмо напротив. И въпреки всичко тази година го научи, че Гражданската служба на Сарк не може да бъде принудена да бърза, още повече че служителите в нея в по-голямата си част бяха родени на Флорина и следователно бяха твърде чувствителни по отношение на собственото си достойнство.
Попитал бе веднъж стария Абел, посланика на Трантор, който толкова отдавна живееше на Сарк, че вече бе пуснал корени тук, защо саркитите се съгласяват правителствените им учреждения да бъдат управлявани от хора, които те така искрено презират.
— Политика, Джунц, политика — бе отговорил Абел, присвивайки хитро очи над чашата си със зелено вино. — Прилагат законите на генетиката с типичната за саркитите логика. Те са дребни, незначителни хора, които имат някакво значение само дотолкова, доколкото управляват тази неизчерпаема златна мина Флорина. Всяка година прибират всичко, което произведат полята и селата на Флорина, а цветът на младежта отвеждат на Сарк, за да се обучава там. По-посредствените научават да попълват документите и формулярите им, а истински умните изпращат обратно на Флорина, за да работят като управители на градовете им. Тях те наричат пълномощници.
Доктор Джунц беше космоаналитик и не виждаше някаква особена логика в подобно твърдение. Естествено, не го скри от стареца.
Зеленото отражение на виното, което струеше през стъклените стени на чашата му, придаваше странна мекота на жълтеникавия старчески пръст, насочен към Джунц.
— Никога няма да станеш администратор. Не искай от мен препоръки за подобен пост. Най-интелигентните жители на Флорина са спечелени изцяло за каузата на Сарк, защото, докато служат на Сарк, за тях се грижат добре, и обърнат ли й гръб, най-доброто, което ги очаква, е да се върнат към битието на обикновените флорини, а то не е никак весело. Ама никак!
Посланикът пресуши чашата на един дъх и продължи:
— Освен това нито пълномощниците, нито чиновниците имат право да се женят и да не могат да имат деца, в противен случай ще загубят службите си. Не им е разрешено да влизат в брак не само с жени от Сарк, но дори и със своите. По този начин най-добрата наследственост от Флорина постепенно „излиза от обръщение“ и много скоро на планетата ще останат само хора, които са способни единствено да секат дърва или да вадят вода.