Той крещеше и крещеше сред тишината, завладяла съзнанието му. Викаше с все сила: „Та вие не разбирате! Цялата планета е населена! Кой ви дава право да рискувате живота на милиони хора?“
Словата на другия ставаха все по-неясни и постепенно се отдалечаваха сякаш към дъното на дълъг, виещ се към далечината тунел: „Само след час ще се почувствате съвсем добре, ще видите. А после и двамата здравата ще се посмеем на всичко това.“
Мъжът от Земята усети слабото вибриране в черепа си, което скоро след това изчезна.
Мракът се сгъсти и сякаш се стовари отгоре му. Част от този мрак се възцари завинаги в него. Другата част започна да се разсейва едва след година.
1
Безпризорният
Рик изпусна прибора си за хранене и внезапно скочи от стола. Трепереше толкова силно, че се наложи да се подпре на голата, млечнобяла стена.
— Спомних си! — извика той.
Всички погледи се насочиха към него. Монотонният шум в залата, неизменно съпътстващ храненето на много хора, стихна за миг. Десетки очи от еднакво избръснати и еднакво чисти лица, огрени от бледата светлина, които почти не се отличаваха едно от друго, се впиха в неговите очи. Освен неволното внимание, предизвикано от неочаквания вик, човек трудно можеше да открие някакъв особен интерес в който и да било от тези погледи.
— Спомних си какво работех! — възкликна отново Рик. — Имах работа!
— Я млъквай! — провикна се някой. — Сядай долу!
Очевидно загубили интерес, присъстващите вече бяха извърнали лицата си и скоро залата отново се изпълни с обичайния за този час шум.
„Лудият Рик“ — проехтя нечия забележка. Един мъж завъртя опрян в слепоочието си показалец.
Нищо от това не стигна до съзнанието на Рик.
Той полека се отпусна на стола си. Отново взе прибора — странна лъжица със зъбци на върха и изострени ръбове, с която човек можете да загребва, набожда и реже храната. На работник като него не се полагаше нищо повече. Машинално я обърна и разсеяно спря поглед върху цифрите на своя номер, гравирани върху дръжката. Беше му познат до болка. И останалите имаха регистрационен номер като него, но те си имаха и имена. А той — само прякор. Рик на жаргона на съгражданите му означаваше „слабоумен“. Викаха му понякога и „лудият Рик“.
Вероятно щеше да си спомни и още нещо. За първи път, откакто бе дошъл във фабриката, успяваше да си спомни нещо от предишния си живот. Само трябваше още веднъж да се опита! Да напрегне целия си мозък!
Напълно бе загуби интерес към храната, не усещаше вече никакъв глад. Хвърли рязко лъжицата си в чинията с желирано месо и зеленчуци, бутна я встрани и подпрял лакти на масата, скри лице в дланите си. Пръстите му се вкопчиха в косите и той старателно започна да рови в дълбините на съзнанието си, там, откъдето преди малко бе измъкнал един факт — неясен и трудноразгадаем.
Сетне избухна в ридания. В същия миг оглушителен звън обяви края на смяната за хранене.
Същата вечер на излизане от фабриката го догони Валона Марч. В началото дори не я забеляза. Долови само, че някой върви в крак с него. Спря и се загледа в нея. Светлокестенявата й коса бе оплетена на две дебели плитки, хванати с малки магнитни щипки, покрити със зелени камъчета. Бяха доста евтини и поовехтели. Облечена беше в съвсем обикновена свободна памучна рокля — напълно достатъчна за този мек климат, също както и Рик нямаше нужда от друго освен от широката риза без ръкави и памучните панталони.
— Казаха ми, че нещо се случило по време на обяда.
Валона говореше със силен селски акцент, нещо, което човек можеше да предположи още щом я видеше. Речта на Рик бе наситена с отворени гласни и звучеше малко носово. Много му се подиграваха за това и дори го имитираха, но според Балона правеха го от невежество.
— Нищо не е станало, Лона — промърмори Рик.
— Заявил си, че си си спомнил нещо — настояваше жената. — Вярно ли е, Рик?
И тя го наричаше Рик. Той просто нямаше друго име. А не можеше да се сети за истинското си име, колкото и да се мъчеше. Валона също се бе опитала да му помогне. Успяла бе да намери отнякъде страници от телефонен указател. Прочела му бе всички лични имена, но нито едно не му бе прозвучало по-познато от останалите.
— Трябва да напусна фабриката — рече той, поглеждайки я право в очите.
Валона смръщи вежди. Кръглото й широко лице с доста високи скули бе разтревожено:
— Мисля, че не е възможно. Не е редно.