— Вече е твой ред, Лона.
— Кога ще имаш бебе и ти, Лона? — обръщаха се към нея в такива случаи.
Тя само се извръщаше и си отиваше.
Когато Рик се появи, той беше безпомощен като бебе. Трябваше някой да го нахрани, да се погрижи за него, да го изведе на слънце, а замъчи ли го главоболие — да му помогне да заспи.
Децата често тичаха след нея и подвикваха: „Лона си има гадже! Лона си има едно лудо гадже! Приятелят на Лона е куку!“
По-късно Рик започна да излиза сам на улицата и тя толкова се гордееше, сякаш той не беше на повече от трийсет години, в което никой не се съмняваше, а едва на годинка. Децата го наобикаляха, крещяха и му се подиграваха, само и само да видят как този възрастен човек крие лицето си с ръце и се свива от страх, хленчейки безпомощно. Колко пъти бе изтичвала от дома си и ги беше пропъждала с викове и заплахи, че и с едрите си юмруци.
Дори възрастните се бояха от тези нейни юмруци. Стоварила ги бе и върху главата на своя шеф в деня, в който за първи път заведе Рик на работа във фабриката, само заради някакво неприлично подмятане, което бе дочула. Ръководството на фабриката я глоби със седмичната й заплата за своеволието й и се говореше, че ще я изпратят в Града, за да я предадат в съда на Скуайърите. Размина й се благодарение на намесата на Пълномощника, който бе свидетелствал, че е била предизвикана.
Много й се искаше да спре по някакъв начин възвръщането на паметта на Рик. Знаеше, че нищо не може да му предложи, че е много егоистично от нейна страна да иска той да остане с помътено съзнание и безпомощен завинаги. И всичко това само защото никой досега не бе зависил така изцяло от нея и защото страшно се боеше да се върне в самотата.
— Уверен ли си, че си спомняш, Рик?
— Да.
Спряха сред полето. Лъчите на залязващото слънце добавяха топлите си багри към аления цвят, който ги заобикаляше. Лекият, пропит с аромата на цветя, вечерен вятър всеки момент щеше да задуха. Водата в напоителните канали също бе започнала да аленее.
— Мога да имам доверие на спомените си, Лона, стига да се върнат в главата ми. Много добре знаеш, че ти не си ме учила да говоря. Сам си спомних думите. Нали? Нали така беше?
— Да — неохотно се съгласи тя.
— Спомням си например как ме водеше в полето, преди да се науча да говоря. Добре помня всичко, което ми се е случило в последно време. Вчера например се сетих как веднъж ми улови една киртова муха. Държеше я в шепите си и каза да надникна между пръстите ти, за да видя как свети с оранжеви и червени цветове в тъмнината. Засмях се, мушнах ръка, за да уловя мухата, но тя излетя и аз се разплаках. Тогава още нищо не разбирах, не знаех дори, че това е муха. Никога не сме говорили за това, нали Лона?
Тя поклати глава.
— Но това се случи, нали? Добре помня.
— Така си беше, Рик.
— А сега започвам да си припомням някои неща за себе си. Не може да е нямало „преди“, Лона.
Младата жена добре разбираше това. Усети как някаква тежест легна върху сърцето й. Това „преди“ е било съвършено различно от живота, който имаха сега. И е било в друг свят. Защото единствената дума, която той не можеше да си спомни, беше кирт. Трябваше да го научи на тази дума, означаваща най-важното нещо в света на Флорина.
— Какво си спомняш? — попита тя.
Изведнъж Рик сякаш се затвори в себе си.
— Нищо смислено, Лона. Само това, че съм имал работа. Спомних си дори и каква беше тя, поне приблизително.
— И каква беше?
— Анализирах Нищото.
Лона рязко се извърна към него и изпитателно впи очи в неговите. Постави ръка върху челото му, но той се дръпна раздразнено.
— Да не би да имаш пак главоболие? От седмици не се е случвало.
— Добре съм, не ми досаждай.
Жената наведе очи.
— Не исках да кажа, че ми досаждаш, Лона — побърза да заглади той нещата, — просто се чувствам добре и не бих искал да се тревожиш.
— Какво значи да „анализираш“? — попита тя с разведрено лице.
Той говореше неща, които тя не разбираше. Колко ли образован е бил преди!
— Ами… това значи да „отделиш“. Както например отделяме сканиращ лъч, който излиза извън рамката.
— Но, Рик, каква е тази работа, при която не анализираш нищо? Това не е работа.
— Не съм казал, че не анализирам нищо. Казах, че анализирам Нищото. С голямо „Н“.
— Не е ли същото? — Ето, започна се, помисли си тя. Вече му се струва глупава. Много скоро ще я напусне.
— Разбира се, че не е — въздъхна Рик. — Боя се, че не мога добре да ти обясня. Нищо друго не си спомням. Но трябва да е била важна работа. Така ми се струва, не е възможно да съм бил престъпник.