— Няма следи от инфекции. Бил е хранен. Ребрата му не стърчат прекалено много. Имате ли някаква представа как е попаднал там, уважаеми Пълномощнико?
Въпросът бе зададен с такъв тон, сякаш бе повече от ясно, че никой не би могъл да очаква от Теренс какъвто и да е смислен отговор. Теренс прие този факт с философско спокойствие. Остане ли едно село дълго време без Пълномощник, то свиква да се справя и без него, и когато човек, твърде млад при това, бъде назначен на такъв пост, е длъжен да знае, че го очаква период на недоверие и подозрителност, в което няма никакъв зъл умисъл.
— За съжаление нямам идея — рече той.
— Не може дори да ходи. Хич няма и да пристъпи. Някой трябва да го е оставил там. Като го гледам, същинско бебе си е. Толкова е загазил.
— Има ли болест, в резултат на която човек да стигне до това състояние?
— Аз поне не съм чувал за такава. Мозъчна болест може да докара човека до този хал, но коя — не знам. Хора с такива болести обикновено изпращам в Града. Да сте го виждал този някъде?
Теренс се усмихна.
— Знаеш, че съм тук само от месец — рече той дружелюбно.
Дженкъс въздъхна и бръкна в джоба си за носна кърпа.
— Така си е. Старият Пълномощник беше добър човек. Грижеше се за нас. Има вече шейсет години, откак живея тук, но тоз приятел никога не съм го виждал. Може да е от друг град.
Дженкъс беше пълен човек. Изглежда, си беше такъв по природа. Като се прибави към тази му естествена предразположеност и заседналият живот, който бе принуден да води, нищо чудно, че му се налагаше да пухти при всяка втора дума и час по час да бърше лъсналото си от пот лице с голяма носна кърпа.
— Какво ще кажем на патрулите?
Патрулите наистина не закъсняха. Идването им беше неизбежно. Момчетата положително бяха казали на родителите си за своята находка; те от своя страна бяха разказали на този и онзи съсед. Животът в града бе достатъчно еднообразен и дори това събитие бе твърде необичайно за жителите, за да не го споделят един с друг, добавяйки и всевъзможни измислени подробности. В такъв случай патрулите нямаше начин да не узнаят.
Така наречените патрули се числяха към Патрулната служба на Флорина. Те не бяха родом от Флорина, а от друга страна не бяха и съграждани на Скуайърите от планетата Сарк. Бяха просто наемници, на които можеше да се разчита, че ще изпълняват заповеди, за които им се плаща, и никога няма да подведат началниците заради съчувствие към флорините, което да се дължи на кръвна или родствена връзка.
Дойдоха двама, а с тях и един от надзирателите във фабриката, изпълнен със съзнанието за своята, макар и мизерна, но все пак някаква власт.
Мъжете от патрула бяха отегчени и равнодушни. Грижата за един загубил разсъдъка си идиот може и да влизаше в техните задължения, но точно това едва ли бе най-приятното от тях.
— Колко време ви е нужно, за да го идентифицирате? — обърна се единият от тях към надзирателя. — Кой е този човек?
— Никога не съм го виждал — поклати енергично глава мъжът. — Не е тукашен.
— Намерихте ли някакви документи? — попитаха Дженкъс.
— Не, сър. Около кръста му имаше само един парцал. Изгорих го, за да не би да е заразен.
— Какво му е?
— Откачил е, доколкото разбирам.
В този момент Теренс дръпна настрани единия от патрулите. Мъжете бяха отегчени и склонни към отстъпки.
— Е добре — рече онзи, който задаваше въпроси, и прибра бележника си. — Нямаме работа тук. Не си заслужава дори да правим доклад. Гледайте да се отървете някак от него.
И си отидоха.
Надзирателят остана. Той беше луничав, червенокос, с големи щръкнали мустаци. В продължение на пет години бе работил като надзирател във фабриката и твърдо бе устоявал принципите си — изпълнението на задачата да предава навреме определената продукция лежеше изцяло на неговите плещи.
— Вижте какво — започна той ядосано. — Нещо трябва да се направи. Хората само за това говорят и никой не иска да работи.
— Да го изпратим в градската болница, друго не мога да измисля — рече Дженкъс, веейки си усърдно с носната кърпа.
— В Града ли? — възмути се надзирателят. — Че кой ще плаща? Не можем да отделим от нашите вноски, той не е тукашен.
— Аз не го познавам — призна си Дженкъс.
— Защо тогава да плащаме ние? Разберете откъде идва. Нека неговият град да си плати.
— А как си представяте, че ще можем да разберем?
Надзирателят се замисли. Започна да хапе разсеяно червеникавата растителност над горната си устна.
— В такъв случай ще се наложи да се отървем от него. Нали така ни посъветва и човекът от патрула?