След по-голямата част от нощта, придвижвайки се много бавно и непрекъснато следейки за преследвачи, се върнах обратно в Центъра. Но нямах време за сън. Не още. Чакаше ме едно окъсняло посещение.
Центърът, макар и най-населеният сектор, също имаше своите изоставени парчета ландшафт, необезпокоявани от никого в повечето случаи. Тези места бяха отлични скривалища и убежища за по-особените обитатели на „цивилизованата“ градска част. Вървейки сред една подобна локация, озовах се пред висока новинарска кула. Беше силно повредена и на вид напълно необитаема. Претърсвана от преровители няколко пъти, приключенците на Центъра отдавна я бяха отписали от списъка си с полезни обекти. Повечето хора се настаняваха винаги в мазетата или приземните етажи на сградите — страх ги е да не рухне подът под краката им. Често забравят тавана. Но чарът на тукашния стопанин бе именно в тази разлика: тя живееше на последния етаж. Не, дотам не може да се стигне — стълбищата бяха срутени, а никакви признаци на поддръжка не бяха налични за обикновения наблюдател. Истински опитното око, или просто този, знаещ къде да гледа, обаче ще забележи малкия детайл, издаващ присъствието — антените по покрива бяха далеч по-малко ръждиви спрямо тези на околните сгради.
Изкачих вътрешността на кулата и вятърът, свистящ през изтърбушената външна стена, ме блъсна в лицето като възглавница, изтъкана от шкурка. Винаги поемах риск, но нямах избор. Трябваше да се катеря до горе. Противно на логиката, входът към убежището беше един прозорец от външната страна на сградата. От него ме деляха десетина метра. Тесен перваз водеше към частта, където имаше най-много издатини за хващане. Някои от тях не бяха съвсем случайни.
Бавно се плъзнах към перваза. Небивалиците, които разправят за „не гледането“ надолу, са глупости. Не гледах, но въпреки това поне веднъж си представих как се подхлъзвам и политам двайсет етажа надолу. Бях свикнал да не обръщам внимание на страховете си, но никога не се залъгвах, че с опита ми рискът изчезва. Стъпка по стъпка, после отломък по скоба, успях да се изкача до прозореца. За малко да ми изхвърчи шапката, но я задържах. Прехвърлих се с туптящо сърце и цепеща глава. Гърбът още ме болеше. Озовах се на площадката на малко сервизно стълбище. Долната част свършваше с барикада. Зад ъгъла на горната се намираше солидна метална врата с камера закачена на тавана. До вратата стоеше обемист робот. Тялото му беше моделирано от различни резервни части, странно успяващи да си паснат. Личеше си, че е сглобяван от експерт.
Роботът напълно ме игнорира. Аз му отвърнах със същото.
Разбира се, ако не бях аз, досега да ме е гръмнал. Скенерът на тенекията бе изненадващо прецизен. Потропах на вратата по навик и се сетих, че тук действа отдавна неизползваното от моя милост изобретение, наречено интерком. Натиснах бутона за повикване. Отговор не последва. Но аз не се отказвам лесно. Отпуснах си палеца върху копчето и започнах да броя кредити наум. Стигнах до двадесет.
— Добре, добре, чух, шрас’сала! — изсъска с люта чуждоезична ругатня интеркомът. Аз обаче съм педантичен и недоверчив, когато съм недоспал, затова продължих да звъня. — Храс’гесс!!! Престани, по рекстразите!
Престанах. Ключалката изжужа басово и аз дръпнах тежката врата. Влязох.
Намирах се в просторно таванско помещение, нещо като склад, отдавна превърнато в учебникарски пример за технически команден център. Навсякъде имаше екрани, терминали, преобразуватели, кабели, изчислителни уреди, сървъри и други техно джаджи. Влизал съм може би петдесет пъти тук, но при всяко посещение се изумявах. Това беше може би едно от най-големите хранилища на електроника след окупацията. И като се има предвид, че е събрано само за десетина години…
Тя се появи точно тогава. Името ѝ бе Сриз’шс. Който се опита да го произнесе правилно, го прави на собствена отговорност. Аз ѝ казвах Риз. Риз носеше само скромна хавлиена кърпа около себе си и ѝ стоеше доста… предизвикателно.
— Текс Кърк, знаех си аз! — изгледа ме гневно Риз. — Само ти си достатъчно дързък, за да ме събудиш рано сутрин и достатъчно нахален, за да ме събудиш изцяло!
— Скъпа Риз, знаеш, че по принцип не те притеснявам, освен ако не се нуждая от услуга — пуснах в действие сладкодумието си, подкрепено от най-обезоръжаващата си усмивка, на която бях способен, след като съм бродил, стрелял и говорил с Ларл предната нощ. — Важно е — добавих извинително.