— Смятах, че си умрял — изрекох със съмнение в гласа.
Симънс изсумтя.
— Не сте първият, който ми казва това, стелар Кърк. Аз съм предпазлив човек. Не съм живял толкова дълго, поемайки рискове.
— За точно колко дълго говорим?
— Достатъчно. Имайки се предвид вашето собствено дълголетие, стелар Кърк, мисля, че схващате идеята.
Беше мой ред да изсумтя.
— Щом е така, къде тогава изчезна и защо остави тази каша, в която ме набута?
— Бях тук през цялото време — отговори Симънс. — Ръководех операцията, намираща се в центъра на всичко.
Аз осмислих чутото. Стигнах до логичната вероятност.
— Значи ти си бил през цялото време. Ти си този, който дърпа всички конци. Ти си се опитвал да ме убиеш. Ти си търсел компютъра. Ти си убил дипломат Уинстън, агент Картър и останалите. Ти командваш окупаторите. Ти си един от тях. Ти си агресор.
Думите ми предизвикаха слаба реакция. Симънс ме изгледа над очилата си и се обърна към малко бюро, намиращо се в стаята. Едва сега зрението ми се проясни достатъчно, за да огледам обстановката. Седях на удобно офис кресло. Самотна флуоресцентна лента светеше иззад гърба ми, заедно с настолна лампа на бюрото. Стените бяха от гол метал, а декорацията се изчерпваше с тънък линулеум, имитиращ килим. Приличаше на мазе или бункер. До мен на пода стояха Марк, Риз и Ларл. Устите им бяха запушени, а ръцете — вързани. Нямаше опрени автомати в главите им, но беше съвсем ясно как щяха да реагират пазачите зад тях, ако някой направеше нещо необмислено. Аз не бях вързан. Не знаех защо, но нямаше значение.
Цялата история се оказа гнила до ядрото. От самото начало.
Симънс взе от бюрото кана с течност.
— Нещо за пиене? — предложи той с пестелив жест.
— Да, защо не — провлачих аз.
Веждите на Симънс леко се повдигнаха.
— Смятах, че ще откажете, предвид обстоятелствата — каза той, докато наливаше две чаши. Подаде ми едната. — Вие обаче ме изненадвате, стелар Кърк. Похвално.
— За какво да ме тровиш, когато можеш да ме гръмнеш. — Отпих от чашата. — Ммм, чудесно. Има хубав вкус.
Симънс не каза нищо. Наблюдаваше ме. Аз се подсмихнах.
След което запратих чашата в стената.
Стъклото се разби с металически звън. Тънки линии скъпо питие се стекоха на пода от мокрото петно, което бележеше мястото на сблъсъка.
— Смятай каквото искаш — изсъсках аз. — Но знай, че дните ти са преброени. До няколко часа Северният сектор ще бъде превзет. А дори да повикате подкрепления, когато те дойдат, в небето ще ги чака чисто нов планетарен звездолет, който да им срита жалките деспотични задници. Не знам защо държиш мен и приятелите ми живи, но по-добре ме убий сега. В противен случай ще ти изтръгна гърлото.
Симънс въздъхна и свали очилата си. Той извади кърпа и започна по навик да ги бърше.
— Боя се, че доста погрешно сте разбрали нещата, стелар Кърк. Да оставим настрана факта, че едва ли има кой да пилотира звездолета. Същественото е, че вашият малък бунт няма да успее. Той е обречен още от самото си начало. Подкрепления няма да бъдат извикани. Те са тук от месеци.
Надигащата се в мен ярост внезапно бе полята с леден душ.
— Лъжеш — изръмжах аз. — Ние разбихме всичките ви отряди. Свалихме всичките ви щурмували. Не ви е останало нищо, освен охранителния периметър. Унищожихме всички сайкрони, които пратихте срещу нас.
— Сайкрони? — презрително попита Симънс. — Моите извинения, стелар Кърк, но вие едва ли правите разлика между сайкрон и разумен робот. Ако се бяхте изправили срещу истински сайкрон, едва ли щяхте сега да седите тук.
— Тъй като не ми вярвате, обаче — продължи той, — нека ви предоставя доказателство. — Симънс спря да бърше очилата си и отново ги намести на носа си. Той протегна длан и един от пазачите му подаде комуникатор. Симънс включи комуникатора и усили звука докрай. Стаята се изпълни с гласове и шума на битки, примесени със статично прашене:
— Отряд Алфа, докладвам успешно изпълнение на контраофанзивата. Врагът е разбит и отстъпващ. Очаквам заповеди. Край.
— Отряд Епсилон тук. Фланговото нападение приключи. Няма оцелели сред врага, край.
— … Отряд Дата, сър. Обстрелът продължава. Всеки момент ще имаме пробив…
— Отряд Зета да се придвижи и да подкрепи наличните отбранителни сили. Там е последният напредващ фронт на врага. Изпратете и екип медицински роботи. Освен това съобщете статуса на…
Симънс изключи комуникатора.
Бам. В един миг, всичко приключи. Светлините угаснаха.
За какво да живея още?
С яростен рев аз скочих от креслото към Симънс. Никой от пазачите не реагира. Симънс беше неподвижен. Аз го хванах за яката и завъртайки го, с бясна сила го ударих в бюрото. Той протегна безпомощно ръка. Блъснах го на пода. Видях на бюрото масивния револвер, който носех и грабнах оръжието. Симънс се опита да се изправи, но аз се нахвърлих отгоре му, удряйки го с цевта. Допрях дулото до челото му и дръпнах ударника със звучно изщракване.