— Просто дръпни проклетата ръчка!
— И да се разбием в някоя планета ли!
Група изтребители проби преградния ни огън и звездолетът се разтърси от изстрелите, които отекнаха по аудио симулаторите.
— Още едно попадение и край с щитовете! — викна Ларл.
— Туй звездолетче големо тенеке, бе — изскърца Марк през зъби.
Аз теглих една псувня на енергийния баланс и стрелях обезумяло и напосоки с лазерната установка. Докато разпръсквах изтребителите, Риз и капитан Топло елиминираха няколко. Но те бяха твърде много. Дреднаутът откри огън с оглушителен залп. Един от снарядите само ни закачи, но ефектът беше сякаш бомба удари мостика.
— СИМЪНС!!!
Сред алармите нещо кратко изпиука.
— Имаме изходен вектор!
— Ларл, курс, ВЕДНАГА!
— Заел съм се! — яростно изръмжа найтът.
Ларл извъртя звездолета в подготвената посока. Аз най-после пресуших лазерните си оръдия и бях вън от играта. Риз и капитан Топло със закъснение бяха изоставили прецизната стрелба и печелеха време. Космическият ни кораб се размина на косъм с нов залп от дреднаута и прелетя над него, изравнявайки се на една линия с курса за хиперпространствения скок, програмиран от бордовия компютър. След нас фучаха армада от изтребители. Аз крещях несвързано. Не бях единствен. Екранът пред Симънс обяви завършеността на синхронизацията и датчикът даде зелена светлина. Симънс се пресегна и дръпна ръчката със здравата си ръка.
От дъното на звездолета отекна дълбоко бучене, което мигновено се извиси във високо виене. Стократно увеличеното ускорение ме притисна за седалката. Малките точки на далечните звезди пред нас се размиха, деформираха и удължиха, докато хипердвигателят усукваше законите на физиката до болезнена крайност.
После ние изчезнахме в дълбините на галактиката.
22
— Някой, по рекстразите, да ми обясни всичко от начало.
Намирахме се в нолрека на звездолета. Отсекът, макар оскъдно обзаведен, имаше подвеждащ вид. Мебелировката можеше да се оприличи на бизнес всекидневна, рязко контрастираща с голата обшивка и военния вид на корпуса. Маса, два футона с винилова тапицерия, имитация на килим и съхранителен шкаф. Декорацията се изчерпваше с изкуствени панели в безличен зелен цвят, скриващи обшивката. Всички предмети бяха здраво прихванати за съответната си повърхност, за да не стане безпорядък при първата маневра. В двата края на нолрека имаше илюминатори, разкриващи гледка към космоса. Отпред плъзгаща се врата водеше към мостика, а отзад друга извеждаше към двигателния отсек, сервизните помещения и спалните отделения. Отляво и отдясно имаше шлюзове за външно скачване с док, служещи също така за вход/изход. Осветлението бе от стандартни луминесцентни тръби, икономични и надеждни.
На масата лежаха остатъците от разграбените медицински запаси на звездолета. Марк, гол до кръста и превързан със смесица от бинтове и остатъци от дрехата си, седеше в ъгъла на единия футон с уморено изражение. До него беше капитан Топло, неестествено неподвижен и изправен в своето кибернетично тяло. На отсрещния футон бяха Риз и Ларл, умерено бинтовани и далеч по-изтощени. Видимо поддържайки дистанция, Симънс беше седнал при тях, стараейки се да изглежда делово и хладнокръвно. Бледото му лице и превръзката на ръката обаче разваляха образа.
Гакар, мълчалив и мрачен, седеше отпуснат на пода в ъгъла на нолрека. Той беше настоял да третира раните си сам, твърдейки, че кръвта му е токсична за нас. Аз стоях до единия от илюминаторите, гледайки мрака навън. Бях се обърнал, когато изрекох думите си.
След като направихме третия фалшив скок, събрахме се на обсъждане. Много трудно биха ни проследили след първия и почти невъзможно след втория, но никой не искаше да рискува. Чувствах се изчерпан и пребит. Исках да звуча гневно или поне настоятелно, но нямах сили дори да говоря. Шлиферът ми беше прокъсан и съсипан. Арсеналската броня, която носех под него, ставаше единствено за боен трофей. Когато свалих дрехите си, колкото да си окажа първа помощ, видях само синини и прорези, вместо кожа. Дори кибер-окото ми беше изгубило част от функционалността си. Представа нямам как.
Шапката, слава на Великия космос, беше наред.
— Е? — повторих аз. — Какво по рекстразите!? Мислех, че драксатите са на наша страна. Този… Алар, замалко да ме накара сам да си пръсна мозъка.
Погледнах към Гакар. Не бях единствен. Дори Симънс се взираше замислено в него иззад резервния си чифт очила. Само капитан Топло не бе помръднал от мястото си.
Гакар мълчеше. Помислих, че няма да отговори, когато дълбокият му, непоклатим глас отрони:
— Ние… моят народ беше единен. Цял. Живеещ в хармония. Беше. След Войната, тъмният плащ на покварата успя да покори дори нас. Драксатите бяха разделени. Вечно проклятие и празнота падна върху плещите на много от нашите братя и сестри. Алар… той беше един от тях. Той беше… тларор.