— Топло, какво става с кодовете за достъп!
— Въвеждат се.
— ПОБЪРЗАЙ!!!
Лазерен лъч ме уцели в рамото. Изненадата ме накара да се блъсна в стената на шлюза. Датчикът на скафандъра изпищя и налягането започна да пада.
— МАМКА МУ! — размахах диво пушката с автоматичен откос в широка дъга. Амунициите се изчерпаха.
Кодовият панел просветна и шлюзът започна да се отваря.
— Готово — отсече капитан Топло.
— Риз, бързо вътре! Топло, отвори най-близкия хангар!!!
— Отварям всички в сектора.
Интеркомът изпука:
— Адмирале, КАКВО СТАВА С…
— СИМЪНС, насочете се към първия хангар, който видите!!! Капитан Топло отваря всичките! Повтарям, ПЪРВИЯ ВИДИМ ХАНГАР! — виках аз с пълно гърло. Звездолетът отново се появи в полезрението ми, вече повреден и полугорящ, вкопчен в яростна борба с преследвачите си.
Дреднаутът стреля изненадващо.
Не беше масивен, единичен залп като преди. Този път оръдията му се задействаха в последователност, разделени на серия унищожителни импулси. Щитовете на Могъщий засияха ослепително. И тогава, спиналното оръдие на дреднаута последно избълва своя смъртоносен лъч, който проби като острие отслабените щитове и се стовари с почти цялата си мощ върху обшивката на планетарния кораб.
Право там, където със звездолета профучаваха Ларл, Марк, Симънс и Гакар.
Те нямаха шанс. Гигантското оръдие, предвидено да унищожава обекти в космически мащаби с един изстрел, порази миниатюрния за него кораб и го изпари на мига. Десетки дрони и дори изтребителите на дреднаута също бяха хванати в зоната на попадение, превръщайки се в облак плазма на секундата. Обшивката на мястото на удара се стопи и хлътна навътре, образувайки грамаден грозен кратер, пълен единствено със свръхнажежени метални останки. Ако имаше атмосфера, ударната вълна щеше да убие и нас.
Те умряха.
Не можех да повярвам.
Отидоха си просто ей така.
Риз изпищя ужасено. Тя изпусна лазерната пушка и истерично хвана главата си.
— Не! Не!!! НЕ!!! НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! ЛАРЛ!!! ЛААААРЛ!!! ВЕЛИКИ КОСМОСЕ, НЕ!!!
Нейните протяжни писъци по интеркома ме изкараха от шока. Аз се метнах към Риз и грубо я блъснах навътре към шлюза. Ярка експлозия ме ослепи. Капитан Топло отхвърча настрани. Изтребители се спуснаха срещу мен, бълващи порой от ракети. Аз панически ударих кодовия панел и тежкият шлюз започна да се затваря. Натиснах полудял от страх тягата на тласкачите. Те не реагираха. Светът се забави. Ракетите неумолимо приближаваха. Аз отчаяно отскочих от обшивката, надявайки се на слабата гравитация да ме избута. Кибер-окото ми със зловеща точност посочи разстояние и скорост на приближаващите снаряди.
Щях да се проваля.
Сякаш крайно небрежно, тялото ми се блъсна в затварящия се шлюз. Инерцията ме завъртя неконтролирано и подигравателно. Зрението ми причерня и пукнатината на визьора се разшири с преекспониран драматизъм.
Шлюзът все още зееше отворен, когато всичко грейна в брилянтно зарево.
24
Експлозията беше изпепеляващо гореща. Ракетата, която беше влязла в пробката, проби вътрешния шлюз и въздух нахлу с вой, подхранвайки ударната вълна, която ме блъсна размазващо в стената. Аз се строполих в несвяст. Минаха минути, през които блуждаех и губех мислите си. Изведнъж, остра тревога пропъди мъглата от мозъка ми.
— Риз!… — изстенах аз и почти самоубийствено скочих на крака.
Така поне ми се стори. Всъщност се изправих бавно и мъчително, претоварен от шок толкова много, че усещах критичните ми травми само като далечни протести на умиращото тяло. Заборих се, докато сваля счупения шлем, пускайки го да падне и потърсих Риз.
Тя беше отнесла основния удар на ракетата. Тялото ѝ лежеше неподвижно, а скафандърът ѝ представляваше обгорени и смачкани остатъци.
— РИЗ! — сподавено извиках и се затътрих към нея. Левият ми крак бавно се отмести и пропълзя напред, последван от десния. На третата крачка рухнах и запълзях. Стигнах до нея и гърлото ми се стегна.
— Не, не, не, не…
Трескаво свалих шлема ѝ и разглобих скафандъра. По-голямата част просто изпадна, вече незадържана от никакви скрепващи компоненти. Парчета фибростъкло се бяха забили в муцуната ѝ, половината ребра бяха строшени и изглеждаше, че май имаше гръбначна травма. Не дишаше. Пулсът ѝ… пулс… не можех да кажа. Треперех. Внезапно гадене ме обхвана целия и светът се завъртя.
— Риз…
Паднах настрани. В зрението ми плуваха черни петна. Опитах да се изправя, но агония ме проряза навсякъде. Бях твърде слаб, за да издам звук. Поех въздух, но умът ми не ме слушаше. Започнах да пропадам в дълбок тунел, отдалечавайки се навътре и навътре…