Сферата примигна и се завъртя. Аз вдигнах високо ръце, свил юмруци. Въртенето постепенно се ускори и изведнъж няколко лъча енергия ме поразиха. Скафандърът и остатъците от дрехите ми се изпариха и в следващия момент аз усетих как подобно на мантия, някакво солидно, но леко облекло обгърна цялото ми тяло. Сферата спря да се върти.
Огледах се. Това, с което бях облечен, се оказа някаква непозната униформа, гладка, стегната и удобна, която някак си разпознах като дуелистка. Дръпнах наметалото, за да го наместя и то успокоително падна върху раменете ми. Накрая, с величествен вид и пращяща увереност, аз се пресегнах и взех федората си, която бях оставил настрана, нахлупвайки я с елегантен жест.
Бях готов да посрещна съдбата си.
Аз напуснах командния център и се върнах при телепорта. Усещах го. Можех да почувствам силата му. И знаех точно къде се намира. Реших да не протакам.
И отидох да изпълня съдбата си.
Мостикът беше толкова внушителен и грамаден, че цял звезден крайцер можеше да се побере в него. Редици терминали опасваха стените, обграждайки постове, скупчени като управляващи пултове, издигнати на множество нива. Тактически дисплеи и стратегически екрани, широки десетки метри, бяха пръснати около мостика, постоянно подаващи информация относно статуса на монолитния гигант, от който бяха част. Грамадни илюминатори, сегментирани през равни интервали, образуваха триста и шестдесет градусов ъгъл на видимост към цялата горна част на обшивката. И това беше само един от всичките главни мостици.
В левия квадрант виждах все още нажежените останки от попадението на дреднаута.
Самотна фигура стоеше в предната част до илюминаторите. Мрачната светлина на червения гигант скриваше детайлите, а осветлението в мостика сякаш нарочно беше намалено. Аз се спуснах от командния пост, надолу по широкото стълбище, приближавайки към фигурата. Гняв и омраза горяха в мен и исках да атакувам в гръб, но нещо ми подсказа, че идеята не е добра. Спрях на няколко метра дистанция.
— Най-сетне, адмирал Тор. — Фигурата се обърна. Носеше дълга роба, впечатляваща и едновременно практична. Фигурата отмести качулката на робата назад и Изгубеният разкри лицето си.
Той беше човек.
Аз стъписано замръзнах. При вида на реакцията ми, Изгубеният се изсмя студено.
— Каква изненада — процеди той с бездушна усмивка. — Все още не си се възстановил достатъчно, за да познаваш врага си.
Думите му възвърнаха решителността ми.
— Не трябва да те познавам, за да те унищожа — отвърнах с ледена ярост. — Вие убихте приятелите ми. И май само ти от всички ви имаш смелостта да дойдеш тук.
— Недостоен глупак — изсъска Изгубеният. — Как смееш да ме предизвикваш! Дори когато сме малко, ние сме много! Начело под мое командване беше отделен цял орден, който да преследва единствено теб!
— Брей, колко чудно. И къде са сега твоите лакеи?
— Всичките ми ученици и подчинени, над които властвам, са на борда на моя звездолет. Но аз лично избрах сам да те залича от историята на Вселената. Аз! Командир и господар сред собствения ми народ! Смятай го за чест, адмирал Тор, че някой като мен се заема с твоята гибел.
— Хм, странно — отговорих със смъртно равен тон. — Последният, който ми каза това, беше тларор на име Алар. Той умря под формата на гориво за космически двигатели. Ти, от друга страна, въпреки цялото си надуване, едва ли ще дадеш същия брой килоджаули.
Изгубеният не реагира. Единствено пронизващите му, бездънни очи се присвиха безпощадно.
— Така да бъде, адмирал Тор.
Изгубеният атакува. Тялото му не помръдна изобщо, но аз усетих огромен, тъмен прилив, който се устреми към мен като гибелен водовъртеж от всепомитаща енергия. Мускулите ми рефлексивно се стегнаха и аз се свих, готов да поема удара. Необходимото знание обаче внезапно нахлу в главата ми и аз направих решителна крачка напред, призовавайки волята си. Изворът на енергия, бушуващ в мен, се надигна като безкрайна стена, която отблъсна черния прилив и после го погълна напълно. Аз завъртях дланта си и насочих силата към Изгубения, оформяйки я с мисълта ми като вериги, дълги и здрави. Моята проектирана воля обгърна Изгубения като железен воал, прекратявайки възможността му да влияе с уменията си на околната среда. Той втрещено зяпна.
— Как… как е възможно това?!?! ТИ НЯМАШ ТОЛКОВА СИЛА!!!
— Напротив — рекох безстрастно. В ръката ми като факел пламна светлина, материализирайки се в двуостра брадва. — И знам какво ще направя.
Аз захвърлих наметалото и се засилих срещу Изгубения.
Той изрева яростно и с едно невъзможно прецизно движение отметна робата си. Отдолу носеше същата дуелистка униформа като моята. Дланта му проблесна и в нея се появи катана, изкована от чиста енергия.