Гонитбата ме изведе на околовръстния канал. Свръхмащабният изкоп, пресечен от широки, пусти мостове, беше абсолютно гол и открит. Студена пот изби по челото ми. Тук щях да загубя. Щурмувалът пикира за нов залп, но аз не му дадох шанс. Дръпнах дросела на реактивната тяга отново. Дездемона ревна и размаза хоризонта пред очите ми. Дори с тази скорост обаче, не можех да надбягам самолет. Секундите изтичаха. Ако държах свръх тягата твърде дълго, щях да взривя двигателя. Хвърлих поглед към останките на голям стадион в далечината. В съзнанието ми се роди отчаян план.
Все така държейки Дездемона на свръх тяга, аз се насочих към гигантските бетонни колони на стадиона. Конструкцията им беше преплетена и крехка от вековната корозия. Активирах прицелния модул на кибер окото си. Програмата за структурни слабости започна анализ. Грабнах топлинната граната, която бях взел със себе си. Затаих дъх. Генномодифициран или не, това трябваше да бъде най-доброто мятане в живота ми. Отзад щурмувалът ме настигаше. Време за действане.
Дръпнах детонатора и зачаках. Едновременно с другата ръка изключих свръх тягата и натиснах спирачките докрай. Една секунда. Щурмувалът ме подмина като крайпътен знак и се опита да компенсира. Две секунди. Направи го със съвършена прецизност.
Която се оказа фатална.
Три секунди.
Метнах гранатата с цялата си сила и точност, на които бях способен. Щурмувалът подмина стадиона и се обърна, за да ме фиксира. Носът му мина точно под плетеницата от колони. В същия миг, гранатата се детонира в основата на най-напуканата и захабена подпора. Макар не най-ефективната, топлинната експлозия светна като фар в нощта и стопи като масло стария бетон. С разклатена носеща конструкция, нестабилният скелет на стадиона се предаде. Като купчина домино една след друга колоните хлътнаха навътре и се срутиха.
Критичният момент бе преценката. Все още не набрал скорост от обратния заход, щурмувалът се оказа в капан. Грамадни късове се стовариха по обшивката му и го затеглиха надолу. Носът на машината се наклони и собствените ѝ двигатели се превърнаха в нейния палач. Сблъсъкът със земята и натискът от падащите отломки компресираха корпуса. Щурмувалът избухна в огнено зарево. Като вулкан експлозията разкъса каменния си затвор, а каквото бе оцеляло, го довърши имплозията.
Три на нула.
Не се захващайте с мен, скапаняци.
Искаше ми се да изляза и да крещя предизвикателно. Исках да изглеждам като непобедим исполин, както понякога все още се виждах в мечтите си. Исках да можех да изтупам ръце и кажа: „Кой е следващият?“.
Всеки иска нещо. Не всички обаче го получават. Облегнах уморено глава върху таблото. Така изразих моя триумф. Преди години, може би другояче. Сега…
Погледнах Ларл. Тялото му лежеше неподвижно. Раната на крака му кървеше лошо. Грабнах оръжейния му колан и направих бърз турникет. Трябваше да побързам, ако исках да го спася.
Не знаех дали искам. Не знаех даже дали все още се нуждаеше от спасяване. Но тези неща не бяха от значение сега.
Поех управлението на Дездемона, подадох газ и побързах да намеря помощ някъде в мрака.
9
Падналата нощ тежко висеше над града. Двигателят ревеше, фаровете святкаха, а аз бързах с цялото си умение да стигна до целта си.
Трябваше да намеря убежище за Ларл. Някъде, където няма да го потърсят. Място, което да не е известно никому. И някой, който да окаже поне адекватна помощ. Засега само едно ми идваше наум.
Щях да заведа Ларл при Риз.
Нямах представа как тя ще го приеме. Не съм експерт ксенолог и досега никога не бях смесвал моите другорасови сътрудници. Смятах го за опасно. Но в момента нямах голям избор. Не знаех къде е скривалището на Ларл. При моето пък нямаше медицинско оборудване. Риз не беше лекар, но със сигурност разполагаше с нещо, което да свърши работа. Останалото щях да оставя на генетичното превъзходство на Ларл.
В светлината на фаровете изплува познатата новинарска кула. Спрях недалеч от входа и угасих двигателя. Дездемона послушно притихна. Аз уморено се свлякох от кабината и минах от другата страна. Отворих вратата и понечих да повдигна Ларл.
Той беше едър и с поне пет килограма по-тежък от мен. Стиснах зъби и с усилие го издърпах от кабината. Преметнах едната му ръка през раменете ми и го завлачих нагоре. Мускулите ми горяха под напора на допълнителната тежест и аз мъчително, влудяващо бавно се катерех по стълбите. Времето летеше. Дишах като запъхтян старец и крачех като такъв. Ларл все така не помръдваше.