— Удрям на камък, значи.
— А сега какво?
Свих рамене. Изправих се, облякох шлифера, нахлупих шапката. Ето на. Знаех, че рано или късно ще дойде този момент. Мигът, в който щях да се сблъскам с нещо твърде голямо за възможностите ми, нещо, което ще ме смачка и толкоз. В последните може би десет години всеки ден го очаквах да се случи. Затова сега не бях изненадан. Само леко тъжен. И много мрачен.
— Имаш ли резервна стая? — попитах Риз.
— Имам допълнително легло.
— Дай да го пренесем.
— Чакай — рече внезапно Риз. Тя грабна малко устройство от колана си и го активира. След няколко мига се чу тежко трополене и на прага се появи нейният робот. — Шоро, вземи. Внимателно — каза тя на робота. Той тромаво се пресегна с манипулаторите си и повдигна Ларл.
Отидохме в стаята на Риз, малко по-просторна от предишната. Мебелировката изглеждаше оскъдна, но леглото бе на два етажа. Шоро остави Ларл върху долното легло. Аз го наместих удобно. Чак сега се сетих да проверя пулса и дишането му. Бяха слаби, но стабилни. Обърнах се към Риз.
— Когато се събуди, дай му нещо за ядене и пиене. Ако те пита коя си, кажи му, че ме познаваш. За останалото ще се сети сам.
— Добре. — Риз гледаше странно към Ларл. Нещо не ми хареса.
— Има ли тук наблизо добри скривалища?
— Защо са ти?
— А… имам причини да питам.
— Подземният паркинг има една секция, която е пълна с автомобилни останки. — В очите ѝ проблесна любопитство, но тя не настоя. — Преровителите отдавна са претърсили мястото и вече не ходят там.
— Благодаря. Имаш ли провизии?
— Предостатъчно. Защо?
— Един съвет: следните няколко дни не излизай. Нищо, че вчера те посъветвах обратното.
— А ти какво ще правиш?
— Аз се връщам в кантората си. Ще се опитам да разбера какво става в града. Трябва да се свържа с някои стари познати. Мога ли да ползвам асансьора?
— Не — отсече Риз.
Въздъхнах. Е, поне опитах. Превързах набързо собствените си наранявания и охлузвания, кимнах към Риз и излязох. В тъмнината на малкото стълбище с мъка се проврях през прозореца, за да дръпна въжето. Спуснах се и почти успях да се пребия, хлъзвайки се на перваза.
Слязох долу и се скрих сред купчина отломки. По принцип разчитах на Риз за някои неща, но на никого не се доверявах напълно. Изчаках десет минути, внимателно следейки камерите, които тя беше монтирала. Дездемона беше паркирана извън обсега им, така че единствено скуката трябваше да подейства. Накрая шпионските машини престанаха да се въртят в гнездата си. Аз излязох от укритието си. Качих се в Дездемона и я закарах на указаното от Риз място. Не беше най-подходящо за оставяне на всъдехода. Но както казах, на Риз разчитах на моменти. Ако тя кажеше, че тук няма преровители, значи няма.
Закрачих към Центъра. Не, по-скоро се завлачих. От два дни не бях спал. Може и да бях с генетично превъзходство, но пак оставам човек. Бях подвластен на умората като всички останали. С настоящото темпо щях да издържа още една нощ, обаче след нея, ако не откраднех малко сън, щях да започна да върша глупости.
Стигнах до кантората без произшествия. Оставаше час до съмване, когато прекрачих входа на старата сграда. Никой не ме причакваше на стълбището. Всичко изглеждаше наред. Слава на Великия космос.
Или може би не.
Отключих вратата. Бавно и лениво. Вече се бях отпуснал. Това ми беше грешката. Те бяха точно отсреща — единият седеше на стола, другият се бе облегнал на бюрото. Едри, със замислени погледи и абсолютно безизразни лица. Изглеждаха еднакво и бяха облечени еднакво — носеха сиви федори, бели сака, черни поликарбонови панталони и военни ботуши. Въпреки че бяха с еднакви дрехи, аз мислено ги кръстих Сакото и Ревера. Не изглежда да носеха оръжия.
Обаче не им и трябваха.
Без нито дума, започнаха да ме обработват. Юнашки, без поплюване. От вертикално положение минах в хоризонтално, още не разбрал за какво става въпрос. Получих едно кроше в брадичката, три ритника в ребрата и ботуш в слабините, който навреме избегнах с леко извъртане. Мина минута и те плавно преминаха към същността на своето посещение, зарязвайки любезностите. А именно:
— Къде е компютърът, Кърк? — каза Сакото, който бе седял зад бюрото и ме дръпна за яката на шлифера. Изражението му бе напълно лишено от емоция, също като гласа му.