— А к’во предлагаш? Да посрещнем окупаторите?
— Ще се скрием и ще ги изчакаме да се разкарат.
— Да се скрием?!? — веждите на Марк подскочиха. — Текс, чуваш ли се? Окупаторите имат сек’ви сензори и датчици. Вероятно вече знаят, че сме тук. Ще ни спипат за нула време.
— Няма — отсякох аз. — Намираме се дълбоко под земята, заобиколени от бетонни стени, дебели по цял метър, че и повече. И най-добрите рентгенови сензори ще се затруднят при това положение.
— Но ’де ще се скатаем?
Аз посочих с пръст тавана.
— Горе. Не забравяй старата приказка, че преровителите рядко надигат глави. Същото важи и за окупаторите. Свикнали са да ни гледат отвисоко — пошегувах се аз.
Марк погледна скептично, но се съгласи. Той грабна компютъра и двамата се изкатерихме мъчително до отвора на вентилационен тунел. Оттам се вмъкнахме навътре, където застанахме така, че точно под нас се намираше средата на жилищния отсек. От него ни делеше масивния бетонен таван. Настанихме се удобно, колкото можахме. Аз включих кибер-окото на рентгенов режим. Протезата се забори да пробие дебелата преграда с лъчите си. Получих леко мъглява картина на помещението отдолу. Зачакахме.
След няма и минута, окупаторите нахълтаха.
Аз бях изненадан.
Очаквах сайкрони или в много редки случаи северняци. Винаги придружавани от бойни роботи, мъкнещи лазерни и плазмени оръжия, тежко бронирани, страховити.
Вместо това се появиха лунорди.
Те бяха още по-страховити. Същества, изградени от чиста енергия. Издължените им, бегло човекоподобни тела хвърляха мек отблясък върху стените на помещението. От тях постоянно пращеше енергия, която изхвърчаше под формата на светкавици статично електричество. Лунордите може да нямаха високотехнологичните сензори или оръжия на сайкроните, но и не им трябваха. Ако сайкроните бяха почти неунищожими, то лунордите бяха неунищожими. Отделно притежаваха вроденото умение да поразяват със своята енергия така, както другите раси използват лъчемети. Дори нямаха проблеми с живеенето в космоса.
Един лунорд, по-едър от останалите, се приближи към контейнера, където беше компютърът. Обществото на лунордите се основаваше на енергийно поглъщане. Колкото повече енергия погълне един индивид, толкова по-могъщ ставаше и съответно се издигаше в йерархията. Преди Войната, лунордите бяха галактическа напаст.
Сега работеха за окупаторите.
Бях ги виждал и преди. По-добре да не мисля за тях.
Лунордите направиха щателен оглед. Не знаех доколко имат способност да засичат някого през стени, но нито веднъж не насочиха вниманието си нагоре. Аз мислено триумфирах. Накрая те си тръгнаха, по същия внезапен начин, по който бяха дошли. Изчаках ги няколко минути.
После отпуснах уморено глава и издишах облекчено.
Марк, който през цялото време беше седял мълчаливо, попита:
— К’во стана? Чупиха ли се вече?
— Да — отговорих кратко. Предпочитах да не казвам на Марк за лунордите.
Слизането от нашето скривалище се оказа по-сложно, отколкото изкатерването. Цялото тяло ме болеше. Треперех. Мускулите ми едва помръдваха. Микрофибралната ми риза червенееше там, където дразавърът ме бе разкъсал. Автоматът тежеше цял тон, преметнат на гърба ми. Предполагам Марк се чувстваше по същия начин. Но той бе по-бодър, по-малко пребит и не толкова стар. Аз се завлачих, докато той успяваше да върви с предпазлива крачка.
Подземният хангар беше същият, както го бяхме заварили. Е, почти. В тавана имаше дупка, отвъд която се виждаше мастиления мрак на нощта, а не тъмната чернота на подземието. Диаметърът бе може би около два метра. Под дупката се валяха големи парчета обгорен бетон. По рекстразите. Да пробиеш толкова прецизен отвор на такава дълбочина…
Шахтата, за щастие, беше непокътната. Подир няколко минути двамата е Марк най-сетне се изкачихме до повърхността и вдишахме изпълнения е миазми и прах среднощен въздух на Каналджийския сектор.
Наоколо нямаше особена разруха — извън фоновата декорация, имам предвид. Дори не можах да забележа къде е направил кацането си предполагаемият щурмувал. Тъмна колона от тежък дим се вдигаше в далечината, придружена от слабо зарево, вероятно горящи останки. Бронетранспортьорът.
Марк изпсува.
— По рекстразите, с’а ще требва да вървим пеша! — изръмжа той.
— Никъде няма да вървим — отсякох аз.
Марк се обърна и ме изгледа.
— Защо?
— Защо? Защо??? Погледни се само! — възкликнах прегракнало аз.
Марк небрежно се измери от глава до пети.