— Е? — попита неразбиращо. Беше натъртен и позадъхан, но в сравнение с мен направо изглеждаше свеж.
— Добре де… погледни мен! — вяло посочих моето окаяно състояние. — Аз едва мога да вървя.
— Кофти, Текс… тогава ще се наложи да трамбовам сам — заключи Марк.
— Сам, а? И като ти се нахвърли Червената банда, какво? Кой ще ти пази гърба? С тоя жалък пистолет, особено в Каналджийския сектор, си за никъде.
— Ти също беше само е патлак, преди да гепиш Керка — тросна се бившият наемник.
— Аз имам револвер — отвърнах и метнах автомата към него. Марк изненадано го хвана. — Далеч по-качествен. А сега и двамата сме добре въоръжени. Заедно имаме повече шанс.
— Да чуем предложението ти тогаз — рече Марк, все още троснат, но слушащ.
— Имам убежище в сектора. Не е много далеч. Ще починем една нощ, за да си възстановим силите. После ще правим, каквото трябва.
— В такъв случай да бегаме натам. Ядене има ли?
— Не.
Марк се намръщи.
— Пиене?
— Наблизо има бар.
— А, така по става.
Поехме в задушната нощ. Горещината никога не спираше. Освен в Западните планини. Потта ми се стичаше в раните и те смъдяха с ожесточение. Щеше ми се да си бях носил превръзки. Напипах флакона с обогатения кислород в джоба си. Извадих го и си треснах още една доза. Медикаментите ме замаяха, но закрачих по-леко. Марк също поиска една доза. Беше последната, обаче нямаше смисъл да се стискам. Подадох му флакона. Марк вдиша дълбоко и с леко треперещ глас рече:
— Б-брей, ей т’ва е добро.
Същото си мислех и аз.
Кибер-окото ми сканираше пейзажа наоколо. На няколко пъти попадахме на местната фауна или пък главорези от Червената банда, покрай които се промъквахме успешно. Двете малки луни, които планетата имаше за спътници, светеха обезкуражено, сякаш знаеха, че под тях се намира един мъртъв свят. Тяхното сияние обливаше улиците, но това само засилваше тъмнината, която се спотайваше между смълчаните сгради. Атмосферата ме потискаше и въпреки че бе глупаво, аз се стараех да минавам по онези пътища, по които знаех, че все още светят улични лампи. Аз куцах приведен, с изваден револвер, а след мен Марк внимателно крачеше, държейки Керка, готов за стрелба. Най-сетне, след около цяла вечност, пристигнахме пред малкия триетажен блок, който досега наричах дом.
Марк не каза нищо, но по изражението му видях, че е облекчен, задето скоро ще може да отпочине. Влязохме в тъмния вход и се закатерихме до третия етаж. На втория се препънах в нечий крак. Погледнах надолу и видях един от обитателите, облегнал гръб на стената. Черепът му бе строшен. Вратата на апартамента до него зееше отворена. Типичен среднощен грабеж. Може би от познат. Бях видял доста подобни картини. Но бях толкова пребит и уморен, че гледката ме погнуси. Реших, след тази вечер, да напусна това място. Не се обърнах да видя реакцията на Марк.
Отключих апартамента си на третия етаж. Вратата заяде повече от обикновено, но аз я сритах подразнен и тя с пращене хлътна навътре.
Заварих позната обстановка, която ме успокои и сне напрежението ми. Запалих няколко лоени свещи. И една стигаше, но багаж нямаше да влача, така че можех да използвам тукашните запаси максимално, преди да напусна. Марк влезе и огледа любопитно. Явно гледката му хареса, защото той се стовари тежко в единственото кресло. Аз подпрях входната врата със стария лежан и го посочих:
— Тук ще спиш.
Марк само кимна и притвори очи. И да заспеше на креслото, не ми пукаше.
Аз отидох в малката кухня да промия раните си. Изхвърлих мръсната вода от легена и налях нова. Бавно и мъчително свалих шлифера, ризата, панталоните. Взех чист, по-запазен парцал, който кътах за подходящ случай. Раната от дразавъра бе тръгнала да се затваря. Аз я разкървавих преднамерено, със сподавени стонове. Започнах да се трия и почиствам, доколкото мога. Пак изхвърлих водата, налях последната. Още веднъж минах тялото си с парцала. Като приключих, отворих един шкаф и извадих аптечка. Изобщо не можеше да се сравнява с тази на Риз, но щеше да свърши работа. Намазах раните с евтин, самоделен дезинфектант и добавих малко спирт за цвят. Стискайки зъби, грабнах руло бинт и си направих груби превръзки, където бяха най-големите наранявания. Ако лекар отпреди Войната ме бе забелязал, щеше да определи моето лечение като опит за самоубийство.
Погледнах отражението си във водата, за да видя резултата. Забелязах къса, твърда четина, канеща се да премине в брада. Намръщих се. Брадата ми винаги растеше изключително бавно, вероятно заради генетичните ми модификации. Аз не се оплаквах. Не обичах да съм брадат. Така можех да се бръсна по-рядко. Което на този свят бе цяло приключение само по себе си. Взех стария си бръснарски нож. Имах го може би от около столетие и той всъщност бе единственото, което винаги взимах от старото убежище. Беше силно изтънял от безбройните наточвания. Обаче все още го биваше. Според стария му собственик бил произведен в Теранската коалиция. Чудно.