— Добре — провлече той преднамерено. — Да отидем да скиваме к’во има вътре в тая кутийка. После обаче я връщам. Безусловно.
Аз кимнах сериозно. Изключих компютъра. В знак на доверие го подадох на Марк. Той го пое. За миг настъпи неловко мълчание.
После поехме към покрайнините на Центъра, където бе убежището на Риз.
И този път избегнахме нежелани срещи. Но имах чувството, че късметът ми бе на път да се изчерпи.
По рекстразите, понякога сам се проклинам.
Новинарската кула все така стоеше прашна, полуразрушена и безмълвна на своя вечен пост. Е, може би антените на покрива не мълчаха, но тях не ги чувах. По-добре така, отколкото да се съмнявам в моя разум. Двамата с Марк влязохме в потрошеното лоби. Исках да проверя как е Дездемона, но нямаше да го направя в компанията на Марк. Изкачихме се до срутената секция на последните етажи. Нямах намерение да се катеря до горе. Бях твърде уморен, а не знаех Марк колко го биваше в тия работи, особено с компютъра в ръка. Затова се отправих към купчината боклуци, където се криеше асансьорът. Започнах да ровя безразборно, докато открих мястото, малка двойна врата с един-единствен бутон. Натиснах и зачаках. Марк изсумтя нехайно, но разгледа тайния асансьор с видим интерес.
Асансьорът дойде с тракане и друсане. Вратата се плъзна встрани и ние се набутахме в малката кабина. Натиснах най-горния бутон. Асансьорът несигурно пое нагоре, бучейки тежко. Чувствах се неприятно, постоянно очаквайки някаква авария. По-миналата нощ не бях забелязал колко дребна и уязвима бе машинарията. Самата кабина не бе нищо повече от празен ламаринен куб, подсилен е парчета разнородни метали.
Асансьорът стигна до горе и спря. Вратата се отвори със скърцащо плъзгане. Аз вътрешно се стегнах, очаквайки Риз да дойде фучейки или по-лошо — направо да стреля по нас.
Но нищо не се случи.
Терминалите меко сияеха. От тях долиташе тихото бръмчене на охладителните вентилатори. От време на време самотно пиукане известяваше прогреса на някоя програма. Аз извадих револвера си и пристъпих напред. Нещо не беше наред. До мен Марк вдигна автомата, готов за стрелба. Едрият арсеналист нямаше нужда от подканяне, когато ставаше въпрос за опасност.
В общото помещение нямаше никой. От личната стая на Риз обаче дочух приглушени звуци. Запътих се натам, насочил револвера напред. Марк плътно ме следваше. Доближих вратата. Гласове, може би. Звукът бе твърде разпокъсан. Бутнах леко вратата. Шумът се усили. Никаква реакция, ако някой изобщо бе вътре. Бавно бутнах вратата докрай и пристъпих с една ловка крачка, подготвен за евентуални нападатели. Нападатели нямаше.
Погледнах в стаята и зяпнах.
Стаята имаше двуетажно легло с проста конструкция. Риз и Ларл обаче бяха само на едното легло. Заради нечовешкия им произход мина секунда, преди да видя, че са без дрехи. Техните стенания на удоволствие се разнасяха в неравномерен ритъм. И двамата бяха увлечени в играта на любовта. Движенията им, наситени с животинска ловкост, излъчваха напрежение и страст. Заниманието им дотолкова ги бе погълнало, че те не забелязаха как аз нахълтах и се облещих към тях. Марк застана до мен. Той свали автомата и зяпна не по-малко изумено. След секунда обаче се нахили до уши и започна да воайорства с пълна пара.
Незнайно възмущение ме изпълни. Не ревност. Не завист. Просто обида. Сцената за мен бе някак си… погрешна. Поех въздух и изревах с цяло гърло:
— ЛАРЛ!!!
Ефектът върху тях бе като избухнала бомба. Ларл подскочи и сепнато погледна към мен. Риз изписка и се претърколи на пода. Тя се изправи и трескаво потърси нещо, което да е съставено от плат. Ларл се надигна тромаво в леглото и се прикри с одеялото. Марк се разсмя гръмогласно на суматохата. Аз стоях, наблюдаващ ситуацията безпристрастно.
Риз и Ларл се съвзеха от изненадата и викнаха в един глас:
— Текс!?!
Аз прибрах револвера, който несъзнателно бях държал прицелен и рекох:
— Риз, какво, в името на Великия космос, правиш с него?!
Младата дразавърка се изчерви и запелтечи:
— Ами, аз, такова… исках, ами…
— Не е ли очевидно? — самонадеяно подхвърли Ларл, който бе възвърнал обичайното си хладно поведение.
Аз му хвърлих обвинителен поглед.
— Тя има ли представа за възрастта ти?
— Има ли значение? — каза Ларл, свивайки рамене. — Нали се забавлявахме. Останалото са детайли.
— Ааа, без да съм нахална, Текс, обаче изчезвай оттук! — отсече Риз. — Нуждаем се от малко усамотение.
— О, разбира се — извинително отговорих, усещайки, че все още стоя като идиот на прага на стаята. — Ще бъда в главното помещение. — С тези думи аз се обърнах и избутах Марк със себе си. Арсеналистът не протестира, въпреки лекото си разочарование. На излизане от стаята, той ми намигна съучастнически.