— Накъде води тунелът? — попита Ларл очаквателно. Той се наведе да огледа, но направи гримаса и се хвана за превързаното си рамо.
— Различни места — отвърнах аз. — Не знам всичките разклонения. Двете най-главни отсечки извеждат към Лагера и Индустриалния сектор.
— Ние къде отиваме?
Аз сведох глава.
— Не знам. — Вгледах се унило в пулта за управление, докато изричах думите.
Настъпи мълчание. Нямаше място, подходящо за нас. Убежището на Риз бе унищожено. Моята кантора беше претърсена, след това разрушена. Старото ми жилище в Каналджийския сектор бе несигурно, а най-вероятно и разкрито. Скривалището на Дездемона в никакъв случай нямаше адекватно пространство и условия за обитаване. Убежището на Ларл бе вариант. Но нещо в изражението на найта ми подсказваше, че и там май не става. Имаше само една възможност. Възможност, която…
Марк изрече думите си, едновременно с моята мисъл:
— Отиваме при Арсенала — каза той, ясно и отчетливо. Виждайки погледите ни, добави: — Те винаги са били благосклонни към нови попълнения, а и ся се нуждаят повече от всякога от свежа кръв. Плюс туй имам задача. — Марк хвърли поглед към компютъра.
— Ще ме застрелят веднага щом приближа — възразих аз. — Наградата, забрави ли?
Марк ме погледна замислено.
— Текс, след оназ’ каскада срещу окупаторите, не смятам, че те ще приемат твоята глава от нас. Дори при т’ва положение, аз съм главен оръжейник по ранг. Докат’ имам влияние, никой нема да ти посегне. Давам ти думата си.
— Ооох… — въздъхнах аз тежко и свалих шапката си. Изключително рядък жест, който правех само в моменти на безвъзвратна повратност. А такива почти нямах в живота си. Ех, да имах сега и лулата. Помачках филцовата материя в дланите си, обмисляйки ситуацията. Бях направил всичко, което можех и зависеше от мен. Но бях изгубил основа, на която да стъпя. Бях се гмурнал в дълбокото, плаващ сред неизвестното. Нямах опора, която да ми позволи отново да действам. И ето в този момент Марк ми предлагаше спасителен, макар и несигурен остров, където да се заловя за нещо твърдо и стабилно.
— Добре. Аз съм съгласен — рекох неохотно на Марк.
Той кимна сериозно.
— Останалите? — попита, обръщайки се към Риз и Ларл. Те не казаха нищо. Предполагам, че също нямаха избор. Марк отново се завъртя към мен:
— Окей, изведи ни към Индустриалния сектор. После ще ти посоча пътя към щабквартирата на Арсенала.
Подадох тяга към двигателя. Дездемона с готовност потегли. Карах бавно и внимателно, защото бях идвал тук само няколко пъти пеша. Тунелите бяха негостоприемни и плашещи, особено за сам човек. Бях чувал слухове от тези, които знаеха мястото, че някъде тук имало подземно селище на преровителите. Отдавах правдоподобност на тези истории точно толкова, колкото и на митовете за Кратера.
Включих навигационната система на Дездемона. Беше примитивна, сглобявана от мен лично, но вършеше работа в рамките на своите възможности. С помощта на навигацията лесно намерих нужната пресечка. След няколко минути пътуване, излязохме сред останките на подземен паркинг. Наложи се отново да форсирам Дездемона, за да пробия един от разрушените входове. Предната решетка видимо се огъна от удара, но удържа. Палещата светлина на следобеда ме огря през наблюдателните люкове. Изключих фаровете. Намирахме се сред лабиринта на Индустриалния сектор.
Марк ми указваше посоката. Аз следвах неговите напътствия, запомняйки маршрута. Риз се опита да ме разпита за Дездемона. Аз ѝ обясних накратко някаква бърза лъжа, но понеже бях разсеян замалко да ѝ кажа, че съм сглобявал всъдехода половин век. Вероятно не успях да я заблудя. Риз беше прекалено умна, за да се хване лесно.
Фабриките и заводите работеха с пълна пара. Наоколо сновяха десетки работници, мъкнещи нещо, викащи, тичащи. Кервани от ръчни колички, ремаркета и ездитни консори товареха стоки и разтоварваха суровини. Те потегляха към своите дестинации и задръстваха тесните улици. Аз внимателно маневрирах, гледайки да не бутна нещо. Моят всъдеход не беше единствената транспортна машина за щастие, така че нямах прекалени трудности да се смеся с движението. Повечето от пресечките в Индустриалния сектор бяха затрупани от части, неработещи машинарии, суровини и други препятствия, което оставяше ограничен избор от възможни места за трафик. Дори и така обаче, пак имаше твърде много места, където човек може да се изгуби и обърка. Марк спокойно и сигурно ме превеждаше през тълпите. Постепенно потокът по улиците намаля. Сградите също се разредиха. Усетих, че сме на път да излезем от града. Сега вече имаше само един дълъг и потрошен булевард, по който можеше да се върви.