От момента, в който се озовахме в покрайнините, Марк посочи мястото. Аз проследих ръката му и вдигнах вежди. Няколко километра по-нататък имаше купчина средно високи хълмове, натрупани един върху друг. Опасвайки хълмовете, подобно на одеяло, бяха разхвърляни различни по големина сгради, заедно с грамадни резервоари и производствен цех в подножието на хълма. Рафинерия, най-вероятно. Беше странна гледка. Мястото бе хем лесно разпознаваемо, хем трудно видимо, ако не знаеш какво търсиш. Идеална база. По периферията имаше ограда — отчасти самоделна, отчасти оцеляла отпреди Войната.
Когато приближих, забелязах повече детайли. Имаше наблюдателни вишки покрай оградата. Също така наблюдателни площадки се забелязваха по върховете на хълмовете, резервоарите и рафинерията. Имаше картечни гнезда на ключови позиции. Имаше дори две противотанкови оръдия и една противовъздушна гаубица.
Мястото определено принадлежеше на Арсенала.
Пътят свършваше пред не особено висок портал, който обаче бе силно охраняван. Пред портала стояха два бронетранспортьора с пресни щети, вероятно пленени от окупаторите по време на компютърния рейд. Машините насочиха картечниците си към Дездемона. Аз несигурно спрях. От портала прогърмя мегафон:
— Стойте на място! Намирате се в забранена зона! Идентифицирайте се!
— Т’ва чудо има ли усилвателна уредба? — попита ме Марк, сочейки към пулта за управление. Аз поклатих глава. Арсеналистът изпръхтя и се подаде от страничния люк. Той извика:
— Аз съм главен оръжейник Марк! Завръщам се от приоритетна мисия! — Не знам защо ми поиска усилвател. Гласът му, според мен, надминаваше мегафона по сила. — Заповядвам ви да осигурите незабавен пропуск!
— А… Извинете, сър, не ви разпознахме! Осигуряваме ви пропуск!
Единият от бронетранспортьорите внезапно потегли назад. Той мина през портала на заден ход и спря на плаца отвъд. Откри се пролука, която беше достатъчно широка, за да мине Дездемона. Аз завъртях кормилото и вкарах всъдехода на широкия плац. Към нас незабавно се приближиха десетина бойци, въоръжени до зъби. Марк, Риз и Ларл слязоха. Аз изключих двигателя и ги последвах. Бойците изглеждаха леко шокирани от пасажерите на всъдехода.
Марк обаче беше поел инициативата.
— Дръпнете се! Къде е Първият оръжеен майстор?
— В командния център, сър! В момента води заседание.
— Е, в такъв случай, очаква го доклад, който да чуе — каза Марк и махна към нас. — Тия тримата са с мен. Не ги пипайте.
— Да, сър!
Марк се обърна към Риз:
— Ако позволиш? — той посочи компютъра. Тя му го подаде.
Закрачихме към заводския цех. Марк беше преметнал една картечница на рамо и вървеше уверено. Аз не се мъчех с влаченето на железа. Револверът под шлифера ми стигаше. Ларл обаче също беше помъкнал картечница, плюс двуцевката си, която беше останала в Дездемона. Риз носеше единствено малка раница и лазерния си пистолет. В цялата суматоха някак си бе успяла да облече останалата част от своя камуфлажен костюм. Стоеше ѝ много приятно. Забелязах как Ларл жадно я гледа. Не беше единствен. Засмях се мислено. Нямах сили да го направя на глас.
Минахме покрай разни постови, които отдаваха чест на Марк. Бре. Не си спомнях Арсенала на демокрацията толкова милитаризирани, въпреки всичките оръжия. Явно скорошните събития ги бяха понатегнали. Самият Марк беше станал строг, стегнат и бдителен, изоставяйки старото си небрежно поведение. Той крачеше равномерно, с тренирано темпо, което не бях виждал преди. Едва сега си дадох сметка колко много се е променил. Тялото му беше увеличило мускулната си маса. Раменете му, преди мързеливо приведени, сега бяха изправени и стегнати. Неговият поглед бе спокоен и хладнокръвен. Марк винаги е бил способен индивид, но допълнителният пласт опит и нови умения, които бе натрупал, помагаха това негово качество наистина да изпъкне. Междувременно, аз ясно виждах как той отвръща на постовите, покрай които минаваше, с уважение и симпатия. Нищо чудно, че Марк беше повишен толкова бързо в ранговете на Арсенала. Бъдещето му със сигурност щеше да е като водач на тази буйна и войнствена фракция.
Ако оцелееше.
Рафинерията изглеждаше така, както един завод би трябвало да изглежда: много стомана и бетон, мащабни закрити пространства, купища незнайни части, поточни линии и прочие. Дългото използване не по предназначение обаче беше убило донякъде обстановката на сурова производственост, заменяйки я с маргинално по-меката атмосфера на импровизирана военна база. Тук-там се забелязваха спални помещения, декорирани с малко усет и много желание. Но като цяло интериорът беше пуст и спартански.