— Не знаем — дойде след малко отговорът му. Хладният му тон придоби объркан и смутен характер. — Обмисляхме възможни причини, но нито една не изглежда правдоподобна. Логиката диктува, че врагът не би предприел действия да ни премахне на този етап. Което води до определени подозрения, някои от които доста невероятни.
— Например? — обади се Марк.
— Може да е просто грешка — рече замислено агент Картър.
— Да е станало объркване в командната верига или да са ни оценили като по-голяма опасност, отколкото сме. А може би… сред тях има вътрешен конфликт.
— Това е абсурд — изтърсих аз светкавично. — Окупаторите никога не са имали вътрешен конфликт.
— Вероятно не — отговори агент Картър сухо. — Във всеки случай не на вашата планета. Има твърде малко население. Тукашната звездна система е галактическият еквивалент на група колиби насред пустошта. Дори местният гарнизон е с пренебрежителни размери.
— Изглежда са достатъчни за необходимите им цели — жлъчно подхвърлих аз. — Говоря от личен опит.
— Това е, защото сте разделени — сериозно каза агент Картър. — Това е и причината, поради която дойдохме при вас. Ако се обедините, имате реални шансове да отхвърлите окупацията и да освободите системата.
— Чакайте малко! — възразих аз. — Нали казахте, че освободителни операции в планетарен мащаб са невъзможни.
— Така е — съгласи се Картър. — Но само донякъде. Структурата на окупаторите се оказа по-децентрализирана, отколкото предполагахме. Нашият престой тук ни го показа. При развитите звездни системи, окупаторските сили са твърде масивни, за да бъдат преодолени от населението, въпреки че съотношението е приблизително същото като при вас. Там обаче теорията на големите числа възпрепятства възможностите. Тук при малък мащаб, дребни фактори имат много по-решаващо значение, което активно може да наклони везните в дадена посока.
— Дори да успеем да преборим окупаторския гарнизон, все някога ще дойде някой да потърси какво става — поклатих глава аз.
— Едва ли. Вие нямате продукция, нямате суровини. Не сте стратегически важно място. Тук няма нищо.
— Явно не сте били достатъчно дълго на нашата планета — ехидно отвърнах. — Първото нещо, което окупаторите направиха, щом дойдоха, бе да възстановят по-голямата част от заводите.
— Разбираемо — спокойно каза агент Картър. — Все пак, колкото и малък гарнизон да са, със сигурност им е необходима поддръжка. А най-вероятно и известно удобство, на което са свикнали и което липсва — той се огледа наоколо. — Предвид как живеете тук. Замислете се, стелар Кърк: има ли нещо, което да произвеждате в наистина големи количества? Нещо, което да надвишава в пъти нуждата от локално потребление?
Мълчах. Прехвърлях различни спомени и факти в главата си. Припомнях си разговори и видени събития. Паметта ми бе достатъчно добра, за да ѝ се доверя.
— Май не — неохотно се съгласих.
— Което означава, че ако се обедините, тази планета ще е свободна за отрицателно време — обобщи Картър. — И ние ще ви помогнем.
— Какво печелите? — думите ми тежаха от съмнение.
— База за операции — отговори агентът веднага. — Място, свободно от окупатори, където може да намери убежище цялата Съпротива. Ще можем да развием собствени производствени мощности. Ще имаме реална възможност за саботажна и подривна дейност. И ще имаме звездолет от планетарен клас, който да ни пази.
Аз внимателно следях изражението на агент Картър. Не лъжеше. Той изпитваше истинска надежда от възможността, която искреше на хоризонта. Бях готов да му се доверя. Исках да кажа, какво имаше за губене? Тази планета тъй или иначе беше обречена на вечно забвение. Въпрос на време бе да ни сполети хранителна, суровинна или енергийна криза. А щом всичко пропаднеше, окупаторите най-вероятно щяха да ни изоставят всички да умрем. С амбицията на Картър поне имахме за какво да се борим. В противен случай оставаше единствено отчаянието и примиреното чакане.
Започнахме разговор, насочен предимно към политическата обстановка на планетата. Картър се интересуваше от борбите за власт, понеже беше отскоро тук. Аз имах значителни познания по темата и го въвеждах в ситуацията, а където се съмнявах в нещо, Марк или Първия майстор се обаждаха и участваха в обсъждането. Забелязах, че Риз и Ларл тихо си говорят нещо. Не исках да се извъртам да ги погледна, за да не привлека внимание към тях, затова не можех да кажа дали бяха прегърнати, или не.
Изведнъж агент Танос изруга на висок глас:
— По рекстразите!
— Какво? — хладно попита Картър.
— Транспондерът се включи — въздъхна ядосано другият агент, овладявайки се. — Позицията ни е разкрита.