— Велики космосе — рече Първият майстор. — Ще наредя отбранителна готовност.
— По-добре заповядайте евакуация — сухо отговори Картър.
— Срещу окупаторите нямате шанс.
Помислих си, че Първият майстор ще бъде разгневен от подобно разпореждане, но той само кимна. Тъкмо се канеше да заповяда на Марк нещо, когато в помещението нахълта млад и задъхан арсеналист.
— Сър, наблюдателите докладват движение на хоризонта! Приближава щурмувал!
— Незабавно започнете противовъздушна атака! — излая водачът на Арсенала. — Нещо друго?
— Има ударна група, която идва по пътя, но ще им отнеме няколко минути, докато пристигнат, сър.
— Добра работа, боецо — потупа го по рамото Първият майстор. — Сега се върни на поста си. — Младокът излезе. Първият майстор се обърна към Марк. — Подготви най-ценните стоки да бъдат безопасно пренесени. Щом свършиш със задачата, върни се тук.
— Тъй вярно, сър — Марк отдаде чест и също напусна командния център.
Първият майстор отиде до един пулт, намиращ се в единия край на овалния команден център. Оказа се звукова уредба. Той включи уредбата, грабвайки микрофон. Навън из базата се обадиха половин дузина високоговорители:
— До целия персонал! Говори Първи оръжеен майстор! Базата е под нападение. Повтарям, базата е под нападение! Заемете позициите си! Заповядвам пълна бойна готовност!!!
Първият майстор приключи със заповедите. Нямаше аларми или сирени. Единствено долу настъпи само умерена суматоха, защото повечето от бойците тъй или иначе бяха на пост и подготвени. Окупаторите щяха да получат лют отпор, дори в крайна сметка да спечелят битката.
— Сега какво следва? — попитах аз, обръщайки се към агент Картър.
— Плановете ни засега се провалят — процеди сухо агентът.
— Обединяването на фракциите ще остане назад. Сегашен приоритет е да намерим капитан Топло.
— Той не е с вас???
— Не. Екипът се пръсна, когато катастрофирахме тук. Освен учения, липсват още от ескорта. Освен мен и агент Танос, имаше други, които в момента са с неизвестен статус.
Щурмувал изникна в полезрението ни. Пикирайки стръмно, машината бомбардира главния портал. Бронетранспортьорите избухнаха в огнено кълбо. Противовъздушната гаубица обаче се обади. Нейният смъртоносен залп разкъса щурмувала. Той падна на земята, също обхванат от пламъци. Долу екипажът на гаубицата и останалите ликуваха.
Но бяха избързали.
Вторият щурмувал изникна от нищото. Гладкият му силует описа широка дъга и в един миг гаубицата и противотанковите оръдия изчезнаха в експлозии. Картечните гнезда откриха стрелба отчаяно, но техните жилещи облаци олово бяха безполезни.
Първият майстор изруга.
— По рекстразите!!! Останахме без тежка огнева поддръжка! Порталът също е разбит!
От централния вход не бе останало нищо, освен догаряща маса. Плацът отвъд бе открит и незащитен. Вражеската колона приближаваше.
— Командире, да се махаме — обърна се Картър към Първия майстор. — Наредете отстъпление.
Изведнъж дебелите стъклени стени се счупиха с трясък. Над околния шум отекнаха изстрели, произведени с накъсан ритъм. Кръв плисна върху агент Танос. Риз изпищя. Нещо задавено заклокочи.
— Снайперист! ВСИЧКИ ДОЛУ! — изкрещях аз и се хвърлих на секундата в хоризонтално положение. Извадих револвера си трескаво, въпреки че бях наясно колко безсмислено е действието ми.
Стрелбата обаче не продължи. Само един-единствен залп, който утихна насред тракането на картечниците и грохота на щурмувала. Аз се надигнах леко, да проверя какво става.
Агент Картър, агент Танос и Първият майстор бяха простреляни смъртоносно.
Чух тропот на дузина чифтове ботуши. Миг по-късно Марк и един отряд арсеналисти влетяха в командния център.
— Какво стана? — провикна се Марк, който явно бе доловил виковете ни. Едрият арсеналист погледна отвъд мен. — Велики космосе…
— Няма време! — срязах го аз и се изправих. Риз и Ларл ме последваха. Аз грабнах компютъра. — Трябва да изчезваме! Базата всеки момент може да бъде прев…
Един от резервоарите на рафинерията избухна с тътен. Ударната вълна разтресе сградата. Марк извика нещо и всички започнахме да бягаме. Сред бойците, търчащи из базата, забелязах някакъв човек, носещ яркочервена лента на главата си. На размътения ми мозък му отне няколко секунди, преди да се сети, сякаш преди цяла вечност, че това е киборгът, който бях пребил в бара. Аз се опулих към него. Той се обърна и ми се ухили. Беше сюрреалистично. Тъмните му, метални зъби проблеснаха.
Излязохме от сградата. Атакуващата колона вече беше пристигнала. Из плаца хвърчаха изстрели напосоки, заедно с крясъци и кръв. Беше касапница.