Зачаках Симънс да се появи.
4
Симънс така и не се появи.
Стана ми ясно, че няма да дойде. Проклятие. Отново ми вързаха тенекия. Единственото, което получих от цялата работа, бяха няколко лъскави патрона и болки в краката от седене в тази глупава наперена поза.
Тъкмо си свалих краката от бюрото, когато някой почука на вратата. Аз се изправих и фиксирах кибер-окото си в рентгенов режим. Посетителят имаше различен профил от този на Симънс. Изсумтях разочаровано и отидох да отворя вратата.
На прага стоеше уморен вестоносец от Търговския съюз. Униформата му беше захабена и не особено пасваща. В ръцете си държеше тежък пакет.
— Доставка за Текс Кърк — равнодушно оповести той.
— Каква и от кого? — попитах аз раздразнено.
— Кутия с инструменти. Не ми казаха изпращач. Дължите пет кредита.
Аз платих доставката и отпратих вестоносеца. Взех тежкия и обемист пакет и го поставих на бюрото. Вътре наистина имаше кутия с инструменти. Не особено ценни, но не се срещаха често. Учуден, аз се разрових из съдържанието. С кибер-окото открих, че кутията има двойно дъно. Отворих го и нещо тежко падна на бюрото. Беше дебела плочка кредити, увита с хартия.
Махнах хартията и проверих кредитите. Хиляда. Хм… Защо Симънс рискуваше такава огромна сума с куриерска доставка? Ако не беше скрил кредитите в тайник, куриерът отдавна щеше да ги е задигнал. Погледнах хартията. Беше проста, окъсана и стара, каквато понякога се намираше из развалините, ако се занимаваш с недоходоносната професия на преровител. Имаше написано съобщение:
Авансът. Намерете компютъра възможно най-бързо. Бъдете бдителен.
„Бъдете бдителен“? Не помня нито един клиент, който да ми е казвал подобно нещо. Беше написано с въгленов молив, от ония, които почти всички ползват. Смачках бележката. Индустриалният сектор щеше да печели доста от тая стока, ако нивото на грамотност бе като едно време. Уви.
Тръгнах да заобикалям бюрото и тогава се случи.
Отново.
Привеждането ми се превърна в агонизиращо коленичене. Идеше ми да закрещя, но вече не можех. Затворих очи и смерч от осезания погълна мислите ми.
Стоях на покрива на базата и гледах как звездолетите им се спускат от небето. Орбиталните оръдия откриха огън, но той беше слаб и разпокъсан. Сирените виеха, наоколо хора в униформи се блъскаха, докато заемат местата си. Аз гледах изначалния хаос и чаках първия изстрел. Крясък раздра въздуха и кръв изцапа униформата ми.
Престрелката започна.
Ние срещу тях, те срещу нас. Поредната безкрайна битка на поредната предстояща да падне планета. Знаех, че след всеки гърмеж на оръжието ми, един участник напуска сражението. Но статистически нямах шанс. Артилерията, трещяща и всепомитаща, също нямаше шанс. Дреднаутите, гигантски и непоклатими, дори те щяха да се огънат под напора.
Трябваше да се търси друг начин.
Експлозия отнесе покрива, заедно с оцелелите бойци. Краката ми сами сякаш отхвърчаха, бутайки тялото пред себе си. Падах дълго. После — тъмнина.
Свестих се по гръб на пода. Треперех леко. Отново тия пристъпи. Какво става с мен? Поне този епизод го бях „гледал“ вече. Новите неща бяха по-болезнени. Сега обаче имах други проблеми.
Разклатих зашеметената си глава и огледах кабинета. „Възможно най-бързо.“ Набези не се правят лесно. Трябва много добре да познаваш целта си и да разполагаш поне с елементарно наблюдение. Аз дори не знаех къде се намира компютърът. Налагаше се да повикам помощ. Налагаше се да впрегна всичките си ресурси. Дано си заслужаваше.
Отметнах покривалото на компютърния терминал и проверих енергийния преобразувател в съседство. Батериите бяха в изправност, но скоро щяха да се изчерпят. Налагаше се да направя цялостно преоборудване на екипировката си. Още една причина да не се отказвам.
Седнах пред екрана и стартирах машината. Глух, задъхан вой недоволно писна в ушите ми и интерфейсът се зареди. След базова диагностика на системите, станах и от дъното на кабинета извадих малка подвижна антена с безжичен модем. Закрепих антената за перваза на прозореца и включих модема. Върнах се пред компютъра и свързах двете устройства в мрежа. После инициализирах персоналния шифър и записах кратко, ясно послание. Криптирах го и го изпратих по ефира. Оставих импулсът да се повтаря циклично на всеки петнадесет минути. Докато получа отговор, можеха да минат няколко часа. Надявах се да не са дни.