Всички наблюдаваха моята екзекуция.
Пазачите ме изритаха, събаряйки ме на земята. Пред олтара имаше плитък басейн, не по-дълбок от две педи. Водата беше кристалночиста, което ме изненада. Един от качулатите, вероятно жрец (понеже наметалото му бе орнаментирано) адресира залата и започна някаква пламенна реч. Той викаше, но аз въпреки това не чувах думите му. Докато говореше жрецът, пазачите ме овързаха с тежки вериги, по които нямаше и следа от ръжда. Аз ритах и се съпротивлявах, но те ме държаха, петима пазачи, омотавайки още и още вериги. Стана ми трудно да дишам. Вече не можех да мърдам. Словото на жреца прерасна във фанатично кресчендо и пазачите ме вдигнаха. Опитах се да извикам, но устата ми бе скована. Плиткият басейн зловещо проблесна под мен.
Те ме потопиха в него.
Водата ме обгърна отвсякъде. Аз трескаво се размърдах, но така само стягах стоманените вериги. Въздухът излизаше през устата ми с бясна скорост, мехурчета въздух устремени към повърхността на сантиметри от носа ми. Опитах се да задържа дъха си. Дробовете ми пламнаха и аз отчаяно поисках да вдишам. Постоянно си напомнях, че съм във вода, но инстинктът не ме слушаше. Започнах да се давя. Диафрагмата ми подскочи от серия спазми. Съзнанието ми бавно гаснеше. Погледът ми се разми, избледня и започна бавно да губи светлина. Болеше ме. Много ме болеше. Исках болката да свърши. Исках покой. Реших да се предам. Отворих широко уста и трахеята ми с безразсъден ентусиазъм се напълни с вода.
Обзе ме милостив мрак.
Отворих очи ужасено.
За миг бях неподвижен, дишащ неравномерно. Мозъкът ми бе твърде разтърсен, за да разграничи фантазията и реалността. Когато разумът най-сетне спечели петицията за управление на контролния център, аз се огледах наоколо.
Намирах се в тъмна, малка стая. Със стени от обикновен камък. В единия край на стаята имаше тежка стоманена врата с решетка, потънала в ръжда.
Паника обзе разсъдъка ми. Понечих обезумяло да се размятам, но се сковах веднага, агонизирайки от нараняванията. Минаха няколко секунди, през които аз единствено удържах щурма на болката, в опит да не припадна. След като успях с тази задача, мина още известно време, докато изтикам ирационалния си страх извън мислите си. Поех дълбоко дъх и се заех да огледам обстановката.
Имах някакво особено дежа вю. Лежах върху пластмасови плоскости, вероятно някакви остатъци. Слабата светлина на факла се процеждаше в тъмната килия. Все още носех дрехите си и шлифера, включително по някакво чудо и шапката. Револверът обаче го нямаше. Ъм… да, компютърът също липсваше. Джобовете ми бяха претърсени и празни.
Долових приближаващи стъпки в коридора отвън. Някой идваше към килията ми. Все още със странно познато чувство, че съм преживял това, аз се опитах да се прикрия. Нямаше къде. Ключалката изщрака и вратата със скърцане се отвори. Аз стиснах зъби.
На прага на килията застанаха двама мъже с наметала в дълбок пурпурен цвят. Под наметалата носеха брони. Орденът на първата вяра. Имаха качулки, които прикриваха лицата им. Аз се хвърлих напред, но бях твърде слаб. Едва замахнах и те ме събориха. Получих лакът в гърба, за да кротувам. За миг факлата стана невъзможно ярка, а после притъмня почти изцяло. Аз омекнах като желе и двамата пазачи ме завлачиха по коридора. Малко по-нататък имаше караулно помещение. Стените бяха голи и пусти, с изключение на факлите.
Завлачиха ме нагоре по някакви стълби, които водеха извън затвора. Озовах се в плетеница от тунели, някои ниски и тесни, други сводести и широки, имаше и мащабни галерии на няколко нива. Виждаше се различна военна и изкопна техника, а факлите бяха заменени от прожектори или горящи варели. Пурпурни платове с различна дължина висяха по стени и сводове, или бяха забити на колове. Стените бяха сурова скала и тунелите бяха подпрени с различни подръчни греди, скални късове или бетонни блокове. Беше странно пусто. Нямаше жива душа в тунелите, освен мен и пазачите ми.
Минавайки през една галерия, пазачите ме задърпаха нагоре по стръмен и добре осветен тунел. Аз вече можех да ходя сам, но продължавах да стоя отпуснат и неподвижен, възстановявайки силите си максимално. Не ми се мислеше колко щеше да пострада облеклото ми от цялото това влачене. Едва ли обаче щеше да стане по-зле от мен.
Тунелът най-сетне свърши с малка порта. Влизайки вътре, се озовах насред скромно помещение, което, съдейки по декорацията и предметите, служеше за някакъв вид ритуална стая. Пазачите набързо ме изтикаха през стаята, влачейки ме прибързано към следващото помещение.