Аз стъписано вдигнах глава.
Залата беше огромна. Навсякъде светеха прожектори и огромни лампиони. Там имаше най-малко хиляда души. Стените бяха последователно терасирани, образувайки отделни площадки. Над терасите имаше широки балкони със стълби, които водеха надолу между терасите. Всички по терасите и балконите носеха пурпурни наметала с качулки. Единствено изключение правеха хората на най-долната площадка, защото бяха очевидно пленници, подготвяни за бъдещи фанатици. Много от тях бяха заловени арсеналисти, но имаше преровители, пришълци и разни други клетници. Сред първия ред видях Марк, Риз и Ларл. Марк беше окървавен и изцапан, с повредена броня. Риз гледаше наоколо с разширени очи и се тресеше от сподавени хлипове. Ларл имаше отнесен, полусъзнателен вид и използваше за опора само единия си крак. И тримата бяха с вързани ръце.
Три от стените на залата бяха наставени със своите тераси срещу четвъртата, където бе изграден огромен олтар, образувайки груб трапец. Зад олтара имаше гигантска статуя, горе-долу с хуманоидна форма и обезличени черти. Явно скулпторът толкова го е бивало. Олтарът и статуята се намираха в центъра на масивен подиум, който се издигаше на равнището на средните тераси. Всичко бе изградено от дялани каменни блокове.
Аз примигнах невярващо. Чувството за вече преживян момент се засили, с тази разлика, че сега сякаш виждах допълнителните детайли, които преди бяха като празни петна. Пазачите грубо ме изтикаха към олтара, събаряйки ме на колене до него. От другата страна се появи качулата фигура с роба и грубо орнаментирано наметало. Жрец, най-вероятно. Зад него имаше още трима подобно облечени, но без орнаментации.
По рекстразите. Намирах се в храма на Ордена.
А на метри от мен стоеше най-страшният лунатик на планетата. Архимандритът на Първата вяра.
Тълпата, която слабо шумолеше, утихна. Главният жрец застана пред олтара и адресира залата с дълбок, напевен глас:
— Събрали сме се тук тази вечер, за да почетем нашия баща и пазител, върховния Бог Ардос! Той е суров съдник, но справедлив покровител. Тежко наказва той провинилите се, но винаги дава шанс за изкупление. Ние сме тук, за да изкупим греховете си! Грехове, извършени от нашите предци, но плащани от нас, синовете и дъщерите на покварените! Наш дълг е да служим вярно и свирепо на Ардос, нашия всесилен отец, защото само така можем да бъдем освободени от нашето проклятие!
Тълпата надигна кратък, екзалтиран възглас. Архимандритът продължи:
— Преди да започна ритуала, нека се обърна към нашите бъдещи братя и сестри. — Погледът му тежко падна върху пленниците. Взорът му ги обходи настойчиво и преценяващо. Гласът му внезапно прогърмя: — О, вий, слепи неверници! Виждам как вашата вяра е угаснала в сърцата и душите ви, как мракът на покварата ви разяжда. Вие, въпреки повелите на Ардос, продължавате да скверните космоса с вашите замъглени съзнания и нечестиви вери! Но не се страхувайте повече! Ардос е строг, но и милостив. Той е готов да ви избави от вечното прегрешение, ако отдадете цялата си преданост Нему! Защото само и единствено Първата вяра е истинският път към просветление. Всичко останало води до мрак и поквара.
Затова нека ви приветствам с добре дошли, бъдещи поклонници на нашия върховен отец! Вие ще прогледнете божествената светлина, водеща към спасение, или ще изгорите от свещеното сияние на Неговото величие! Ардос ни пази!!!
— АРДОС НИ ПАЗИ!!! — ревна залата. Стените се разтресоха от звука. Реакциите на пленниците варираха от ужас и паника до примирение. Аз също бях уплашен, въпреки това поклатих глава. Не бях особено набожен, но ми се струваше, че Орденът разполагаше с твърде примитивна религия. Независимо от всичко, техният успех в промиването на мозъци беше плашещ. По-плашещо бе, че никой не знаеше как става, преди да бъде вербуван.
Архимандритът продължи:
— Подгответе се, неверници, за вашия първи ритуал на просветление. Нека церемонията да започне!
Чу се звънтеж на метал в ламарина, достатъчно адекватно модулиран, че да прилича на гонг. Тримата жреци зад Архимандрита изчезнаха за миг и се появиха отново, носейки декоративни стомни, направени от керамика. Аз зяпнах. Жреците с премерена стъпка застанаха пред олтара, където имаше плитък басейн, издълбан в каменния блок, дълбок може би…
По рекстразите. Внезапно си спомних какво следва.
Жреците изляха стомните в празния басейн под ударите на ритуалния инструмент. От тях потече вода, чиста, свежа, искрящо отразяваща светлината в залата. Луда работа. Питейна вода на вятъра.
Пазачите ми затегнаха хватките, с които ме държаха. Аз изпъшках. Единият от жреците ме погледна, докато се оттегляше. В дебрите на леко отметната качулка проблесна металическа усмивка с чифт очи, над които червенееше лента за глава.