Какво по рекстразите?!?
Моментът премина и жреците отново застанаха по местата си. Аз се чудех дали ми се привиждаше или нещо невъзможно ставаше. Архимандритът отново заговори:
— Дойде мигът за следващата крачка към изкуплението! — той обърна гръб на тълпата и протегна ръце към статуята. — Велики Ардос, днес ние изпращаме в твоето царство една скверна и мрачна душа, която очаква твоето божествено пречистване. Изпращаме грешник, който дори твоите отмъстители са обявили за свой враг — Архимандритът ме посочи. — Той ще бъде доставен до твоите владения чрез чистотата, дарявана от желязната хватка на дисциплината и течната воля на вярата. Донесете веригите!
Двама пазачи изчезнаха в ритуалната стая. Аз трескаво се огледах за път за бягство. Не исках да кажа „спасение“, защото според Архимандрита спасението бе пред мен и включваше удавяне, окован със стомана. Ситуацията бе безнадеждна. Дори да преборя двамата, които ме държаха, пак оставаше зала, пълна с още хиляда фанатици, почти сигурно въоръжени. Аз погледнах към Марк, Риз и Ларл. Риз ме наблюдаваше с уплаха и безсилие, а Марк имаше крайно мрачно изражение. Ларл продължаваше да е на ръба на съзнанието.
Зад мен се чу тежко дрънчене.
— АРДОС, ТИ, КОЙТО СИ ВЪРХОВЕН ГОСПОДАР НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО! — започна Архимандритът да рецитира екзалтирано. — ВЕЛИКИ БАЩА НА ВСИ СЪЗДАНИЯ! ПОКЛАНЯМЕ ТИ СЕ СМИРЕНО И МОЛИМ ЗА ТВОЯТА ПРОШКА. — До мен тупнаха тежки снопове вериги, техният блестящ метал без следа от ръжда. — ДАЙ НИ ОТ ТВОЯТА СВЕТЛИНА, ЗА ДА МОЖЕМ ДА ОСВЕТИМ МРАКА НА НАШАТА ВСЕЛЕНА! ПОДКРЕПИ НИ В НАШИЯ НЕЩАСТЕН ЖИВОТ, В ЗАМЯНА ДА ТИ СЛУЖИМ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА. — Аз се задърпах бясно. Върху мен обаче се нахвърлиха петима едновременно, събаряйки ме върху твърдия каменен под. — И ЧРЕЗ НАШАТА СЛУЖБА, НИЕ ТИ СЕ ОТПЛАЩАМЕ С ПРЕДАНОСТ И ПРЕДАНИЕ НА ОНЕЗИ, ДЕ ЩО СА СЪГРЕШИЛИ НЕПОПРАВИМО КЪМ ТЕБ, О, ВЕЛИКИ АРДОС!
Пазачите се заеха да ме омотават във веригите. Аз ритах и дърпах и виках, но знаех, че е напразно. Всеки момент моят пророчески сън щеше да се осъществи. Даже нямах представа как го бях получил.
Шансът дойде от неочаквано място. Единият от жреците протегна ръка към Архимандрита. В дланта му блестеше масивен пистолет. Изведнъж всичко в залата сякаш спря. Главният жрец на Ордена изненадано млъкна, сепнат от странната реакция. Пръстът на стрелеца дръпна спусъка с рязко, премерено движение.
Отекна оглушителен изстрел.
И настъпи хаос.
Залата избухна в крясъци, викове и шум. Площадките и балконите се разбушуваха в море от движение. Подиумът, от своя страна, остана няколко мига в пълна неподвижност. Това бе и моята възможност за бягство. Подадох мислена команда на кибер-окото. То засия и изплю своя смъртоносен лазерен лъч в лицето на единия от пазачите. Нещастникът изпищя и отскочи назад. Другите се отдръпнаха уплашено, борейки се да извадят оръжията си, вместо просто да ме смачкат от бой. Аз отметнах хлабавите вериги и все още лежащ, извъртях краката си в две бързи подсечки. Двама пазачи паднаха тежко. Аз се надигнах светкавично до седнало положение и мръснишки забих юмрук под пояса на най-близкия до мен. Той агонизиращо се приведе. Хванах го зад врата и с всички сили забих лицето му в пода. Грабнах пистолета от колана му и застрелях петия. Изправих се и изкрещях към другарите ми:
— След мен!!!
Марк и Риз се втурнаха без колебание. Едрият арсеналист подхвана Ларл и го задърпа след себе си. Моят изстрел сякаш отприщи невидим бент и стрелба взриви залата, неориентирана и смъртно опасна. Фанатиците на Ордена крещяха, пленниците пищяха и бягаха напосоки. Аз поведох моята малка групичка към ритуалната стая. Ние бързо нахълтахме вътре. Звукът сякаш утихна с няколко нива. Един стреснат ординарец, вероятно послушник, ни забеляза и понечи да извика, но аз безжалостно го застрелях. Грабнах най-близкия нож, който видях и срязах въжетата около ръцете им. Прекосихме бързо стаята и излязохме в тунелите.
Техният лабиринт бе безкраен. Не знаех накъде е изходът. Планът ми не стигаше толкова далеч. Засега важна бе единствено подвижността. Аз се затичах по най-големия и добре осветен тунел. Риз ме следваше плътно, а зад нея Марк помагаше на Ларл да пази равновесие. Кибер-окото ми бе безполезно при цялото щуро бягане и тонове скала. Зад нас започнаха да се чуват гласове и ехо от трополящи ботуши. Орденът се бе съвзел от изненадата и бе започнал преследване.
Да останем при това положение на широко и открито бе губеща стратегия. Аз рязко свих и се втурнах в най-близкия разклон. Тунелът тук бе по-тесен и слабо осветен, но постоянно се разнищваше на всякакви разклони, помещения и задънени проходи. Въртенето в кръг и постоянното връщане беше по-пагубно, отколкото рискът на големите галерии, затова аз се опитах отново да изляза някъде на светло. Постигнах само частичен успех. Виковете приближаваха и беше въпрос на време да попаднем на ординарци.