Наближавахме края на тунела, по който се движехме. Точно преди да излезем, забелязах сянка и моментално се прикрих зад купчина изронени скали. В галерията отвъд един от пленниците бягаше с всички сили. Зад него се чу вик, придружен от изстрел. Куршумът прониза изцяло рамото на пленника, плисна кръв и той се строполи напред, стенещ от болка. Миг по-късно дузина бойци го наобиколиха, носейки автомати и без да чакат го простреляха в главата.
Аз със свито сърце наблюдавах ситуацията. Не заради екзекутирания нещастник. А защото нямаше как да продължим. Изходът явно бе наблизо, понеже ординарците не продължиха преследването, а се обърнаха и зачакаха още бегълци да дойдат в галерията. Аз стиснах зъби и погледнах обезнадеждено пистолета в ръката си. Зад нас някъде приближаваха още бойци. Риз беше на ръба на паниката. Ларл изглеждаше крайно изтощен, а Марк нямаше оръжие.
Аз бях на ръба на припадъка, само адреналинът ме държеше.
— Текс! — изсъска Марк.
— Мисля! — отвърнах аз, търсейки трескаво някакъв изход.
Орденът се бе оказал по-близо, отколкото очаквах.
Зад мен изщракаха едновременно няколко автомата. Аз машинално пуснах пистолета. Вдигнах ръце, останалите ме последваха. Бойците на Ордена ни изтикаха напред в галерията, където бяха пазещите изхода.
— Какво да ги правим? — попита единият от ординарците.
— Трябва ни само този с шлифера. Убий останалите.
Риз изхлипа и се обърна към Ларл. Той я прегърна успокоително. Те двамата и Марк бяха изтикани настрани, готови да бъдат разстреляни след миг.
Изведнъж, вихър сякаш се спусна върху бойците на Ордена. Само така можех да опиша последвалата ситуация. В единия момент трима бойци вдигаха оръжие, в следващия лежаха на земята премазани. Другите извикаха и хаотично насочиха автоматите си. Нокти светнаха в полумрака на галерията и кръв потече от още бойци, пищящи или хъхрещи. Автомати проблеснаха, техният трясък оглушително разкъса затвореното пространство. Кости с пукане бяха строшени и могъщо ръмжене се надигна над общата какофония.
Отрядът на Ордена бе избит.
Сред труповете стоеше огромна, хищна фигура, излъчваща сила и енергия със самото си присъствие. Дълги, черни нокти, стърчащи от крайниците, масивна муцуна, пълна с остри зъби, мускулеста опашка и абсолютна липса на дрехи, противопоставена с разумен поглед.
Драксат.
Аз замръзнах стъписано. Кожата му бе в тъмнооранжев цвят, със сини динозаврови ивици. Мъждивата светлина на галерията му придаваше зловещ и заплашителен вид. Кръв тъмнееше по зъбите и ноктите му, с които бе разкъсал бойците на Ордена.
Драксатът пристъпи внимателно към мен и пърлено изтътна:
— Не се страхувай от мен, човеко. Аз не ще ти сторя зло.
Гледах втрещено драксата, който бе грамаден колкото рекстраз и мълчах. Зад мен усетих неподправеното изумление на Марк, Риз и Ларл. Арсеналистът попита задавено:
— К-какво… Велики космосе, какво си ти?!
— Името ми е Гакар, син на Ланар. Аз съм драксат — отговорът бе произнесен с учтив, но сериозен тон. — Тук съм, за да ви помогна. Трябва да побързаме, ако искате да се измъкнете от това място.
Аз с усилие откъснах очите си от Гакар и хвърлих поглед през рамо. И без кибер-око знаех, че скоро няма да сме сами. В главата ми бушуваха твърде много мисли, дотолкова, че бяха неотличима обща маса. Засега трябваше да почакат. Обърнах се отново към драксата. Той търпеливо ме гледаше и чакаше. Аз издишах рязко и преборих внезапната си уплаха. Побутнах шокираните ми другари и рекох твърдо:
— Хайде, след него!
Гакар кимна и тръгна към единия от тунелите. Ние го последвахме. Драксатът се движеше бързо, но внимателно ни следеше дали сме с него. Ларл бавеше темпото, защото накуцваше заради наранения си крак. Шокът обаче го бе свестил достатъчно и сега той успяваше да върви сам. Гакар се ослушваше непрекъснато и ни водеше по някакъв неведом маршрут, по който нито веднъж не срещнахме Ордена. Очаквах да се озовем на входа на грамадна пещера, или насред изкопа на дълбока каменоломна, но вместо това излязохме през малък и тесен вертикален тунел, снабден с метални скоби, служещи за стълба. Тунелът ни изведе през шахта с капак, намираща се насред полегат скалист склон. Наблизо лежаха двама ординарци неподвижно. Настрани и надолу от нас се намираше широк комплекс от сгради и техника, заграден от три страни с огради, опрян от склона откъм четвъртата. Беше нощ. Комплексът светеше ярко и прожекторите му осветяваха суматохата, която го бе обзела. Скалите наоколо бяха покрити с неестествен синьо-зелен цвят, който в тъмнината имаше индигов оттенък. Лигавата повърхност блестеше мазно. Далеч отвъд подножието на склона се виждаха други светлини, скупчени и пръснати едновременно, сякаш неравномерно борещи се. Градът.