Мозъкът ми започна най-сетне да се чуди всъщност къде ни води той. Спасител или не, драксатът беше непознат, ние бяхме на ръба на изтощението и всичко твърде вероятно можеше да се окаже капан. Известно време дъвчех тази идея в главата си и се приготвих да предизвикам Гакар по въпроса, когато пристигнахме.
Гакар отново ни спря. Намирахме се на изхода на малка пресечка в периферията на Центъра. Срещу нас имаше просторен открит терен, където сградите наоколо бяха отстъпили място на нещо, което някога вероятно е приличало на малък индустриален парк. Сега обаче имаше само почернели останки, както и скелетите на околните сгради. Все пак бяхме недалеч от Кратера. Широката магистрала, която пресичаше ландшафта, минаваше точно между нас и хилавата тенекиена ограда отсреща. Зад оградата се намираше ниска бетонна постройка със заоблени ъгли. Не беше сграда. Беше покрив. Пред нея, подходящо прикрити, но достатъчно видими, стояха половин дузина охранители в черни униформи, стиснали впечатляващи на вид пособия за нараняване. Зад тях плавен, полегат изкоп се спускаше до масивна подемна врата.
Намирахме се пред входа на Черния пазар.
Аз дръпнах юздите на консора, за да кротува и рекох изненадано:
— Ей, ей, ей, чакай малко! Защо идваме тук?
Гакар се обърна и спокойно ме изгледа.
— Тук е единственото място, където можете да се скриете — рече той.
— Тук?! — избухнах аз с яростен шепот. — Има пет хиляди кредита за главата ми, а ти искаш да вляза в сградата с най-много въоръжени наемници в този град!
Изражението на Гакар за миг се вкамени в нощния мрак.
— Животът ви все още е в опасност — тихо отговори той, вглеждайки се във всеки от нас. Погледът му обаче се задържа най-много върху мен. Гакар имаше очи в дълбок ален цвят, който лесно се отличаваше дори в тъмнината. Той продължи: — Опасност, за която изобщо нямате представа. Аз съм тук, за да ви помогна. Но времето тече, без да разполагаме с излишъци от него. Трябва да ви оставя. А това означава да сте някъде, където е сигурно.
— И как точно Черният пазар е сигурен? — провлачих аз, изпълнен с подозрение.
— Тук няма да бъдете потърсени. Не още. А до края на нощта аз ще се върна.
— И после?
— Не мога да говоря сега — каза Гакар с леко нетърпение. — Моля само за едно: да ми се доверите.
Аз седях върху консора, който нервно потръпваше, и размишлявах. И да беше капан, беше глупаво сложен. Сложен, ха-ха. Бях уморен до смърт. А Гакар все пак ни беше спасил. Освен това, колко често се срещат драксати на тази планета? Нито един.
Значи ставаше нещо.
— Марк? — попитах аз.
Арсеналистът изсумтя.
— Споко, Текс, Арсеналът също има участие в Пазара — каза той.
— Ларл? — обърнах се към найта.
— Трябва да се покрием някъде, и то бързо — Ларл вдигна рамене. — От много време не съм виждал окупатори да търкат паважа.
— Риз? — аз фокусирах дразавърката очаквателно.
— Какво да кажа, Текс? — попита тя разстроено. — Останах без убежище, разрушиха Шоро, стреляха по мен, Орденът на Първата вяра ме плени… — тялото ѝ потръпна. — Ще отида, където вие сте се запътили. — Добави Риз и хвърли бърз поглед към Ларл.
Аз въздъхнах решително.
— Добре. Как ще влезем? — попитах аз Гакар.
В отговор драксатът протегна огромната си, ноктеста длан. Ръката му имаше общо шест пръста, два, от които противопоставени на останалите. Държеше малък метален диск, в чийто център имаше един-единствен кредит, боядисан в някаква зелена луминесцентна боя.
Пропуск за Черния пазар.
Аз взех пропуска. Гакар рече:
— На развиделяване ме чакайте на това място. — И с тези думи гигантският пришълец изчезна толкова бързо, че се огледах сепнато да видя накъде пое. Без резултат.
— Е — обърнах се аз към моите спътници, — знаете какво следва. Да влезем да покупонясваме.
Дръпнах юздите на консора и прекосих прашната магистрала. Отсреща пазачите веднага изскочиха от полуприкритията си и ни пресрещнаха. Командирът на охраната се приближи. От лявата страна на униформата му имаше три сребристи линии, пришити върху тъмната материя. Черните орли. Идният диалог щеше да е чуден.
Но не би. Командирът не ме разпозна.
— Това е забранена зона — излая той. Пръстите му стискаха здраво ръкохватката на автомата, който носеше.
— Имам пропуск — отвърнах аз неутрално. Друг път щях да се тросна, ама нещо ми подсказваше, че тая нощ тия момчета са по-изнервени от обикновено.