Дъното на залата беше обособено като кръчма, с широк бар, който се простираше от стена до стена. Метални столове и маси бяха подредени пред бара, потъмнели от ръжда и просмукани течности. Обикновено тази секция на Черния пазар беше относително пуста, но сега масите гъмжаха от мрачни бойци, надигащи чаши и бутилки. Над бара имаше издигната закрита платформа, простираща се до тавана, където беше ложата на управителите на Черния пазар. Мъждиви лампи бяха провесени от платформата, оплисквайки барплота със собствена феерия от разнородни светлини. Широко стълбище извеждаше до ложата, охранявано от още няколко Черни орли. Това ми направи впечатление. Не знаех какво точно, но нещо липсваше.
— Как изобщо се очаква да прекараме нощта тук? — изръмжах аз изпод шапката си.
— Нека вземем първо пиячка, после да му мислим — навъсено отговори Марк. На него гледката също не му допадаше по някаква причина.
Марк проправи път до бара и поръча на претоварения барман да донесе нещо за пиене. Аз се облегнах на тезгяха с наведена глава, зорко следейки околните. Поех подадената ми чаша и отпих бърза глътка. Не беше най-доброто, но жалкият боклук, който сервираха в Каналджийския сектор изобщо не можеше да се мери с тукашния алкохол. Заслушах се за какво говорят съседите ми отляво. И внезапно ми стана ясно какво не е наред.
— Ей, д’еба и проклетите окупатори! Трамбоват всички улици на града и стрелят на месо!
— Да, бе, вярно! Ако нямах пропуск за Пазара, щях да се чудя къде да се скатая. Тия копелдаци нощеска опукаха лагера ни.
— Не думай! Наистина!?
— Ъхъ. И по-лошо. Чувам, че вилнеели още от сутринта. Говори се даже, че били унищожили Арсенала на демокрация!
По рекстразите. Аз извърнах глава, преди да привлека вниманието на двамата пиячи и стиснах чашата си. Ето какво ме човъркаше. Черният пазар се управляваше от три фракции: Дипломатическия корпус, Търговския съюз и Арсенала на демокрацията. Черните орли и Арсенала би трябвало съвместно да охраняват мястото. Но откакто дойдох тук, единствената арсеналска униформа, която видях, я носеше Марк.
Значи беше истина.
Окупаторите бяха унищожили цяла фракция.
Но защо продължаваха да вилнеят из града? При нападението аз бях изгубил компютъра, който те търсеха. Възможно ли е Орденът на първата вяра да го е скрил от окупаторите? Но те се държаха сякаш са им съюзници. Възможно беше някой оцелял арсеналист да бе избягал с компютъра. Обаче никой не знаеше за него, освен Първия оръжеен майстор, агент Картър и Танос… и ние.
Тогава какво? Какво търсеха окупаторите? Къде беше изчезнал компютърът?
Забелязах, че разни главорези ми хвърлят многозначителни погледи. Аз обърнах гръб максимално към залата и за пръв път проклех цвета на шлифера си. За промъкване из прашните улици може да беше екстра, но тук изпъкваше като сигнален флаг сред всичките катраненочерни брони, сивкави униформи и износени облекла.
Реших да съобщя лошите новини на Марк.
— Забелязваш ли липсата на арсеналисти? — попитах го.
— Точно т’ва ме тревожи — отвърна Марк.
— Причината е, че Арсеналът е вън от играта.
— Какво…! — очите на Марк се разшириха и той понечи да тръшне чашата си.
Аз го дръпнах рязко и казах със строг тон:
— Марк, сега не е времето да избухваш, по рекстразите! В момента, в който започнеш да настояваш за отговори, всички ще разберат в какво положение сме. Дръж се под контрол.
Марк се освободи ядосано и ме погледна разгневено. Аз мълчах и не свалях взора си от него. Кибернетичното око леко изжужа, докато фокусираше. Разбирах какво му е на Марк. Той беше загубил всичко в един миг: дом, приятели, закрила, възможност за достойно съществуване на тази пропаднала планета. Видях как гневът в очите му бавно угасна, заменен от мрачна решителност.
— Ще потърся наоколо оцелели — отсече Марк. — Все некой трябва да се е добрал дотук. Най-малкото трябва да я има дежурната стража.
Той стана и изчезна в тълпата.
Аз се настаних на мястото му и отпих голяма глътка от чашата си. Пресуших я. Чукнах на бармана да налее още и същевременно му метнах двадесет кредита: