— Още едно. И си траеш, както обикновено — додадох твърдо.
Барманът прибра ловко плочката кредити и наля невъзмутимо нова доза в чашата ми. Когато работиш на Черния пазар, не си предразположен към рисковани начинания.
След като осигурих поне още няколко минути потайност, аз се обърнах към Ларл. Найтът гледаше подир изчезналия Марк.
— Откъде го познаваш? — сухо процеди Ларл.
— Ха. Ти пък откога се интересуваш от моите сподвижници? — отвърнах вместо отговор.
— Ако ще се бия рамо до рамо с него, ще трябва да знам дали може да ми пази гърба — равнодушно рече Ларл.
— Запознахме се преди около десетина години, може би малко повече. Тогава работех като охранител на водотърговските кервани, Марк също.
— Грр. Помня, че се чудех дали пясъците не са те прибрали.
— Не. Беше рядък момент, когато имах стабилни доходи без нужда от странични поръчки. Но като цяло период, пълен с насилие. Правехме какви ли не подвизи, докато странствахме на изток от града, за да опазим проклетите търгаши. По време на една засада Марк беше ранен, а аз му спасих живота. Случи се преди пет години. Тогава той реши, че е време да продължи напред в живота. Напуснахме горе-долу по едно и също време.
Ларл кимна и отпи от чашата си. Риз, която стоеше между нас и оглеждаше с почуда всичко, се обади:
— А ти, Текс, защо напусна? — в погледа ѝ се четеше любопитство. Риз обожаваше историите и не мирясваше, докато не научи всичко. Друг път на драго сърце бих се отдал на малко спомени на по питие, но тази вечер…
Въздъхнах. Алкохолът вече замайваше отслабеното ми съзнание. Тълпата около бойния терен изрева. Мачът вървеше към развръзка, а следващите бойци вече активно загряваха, нахъсвани от агитките си. Не ми се приказваше, но какво друго ми оставаше? Тъй или иначе стоях върху тиктакаща бомба, поне да убия малко време.
— Веднъж Орденът на първата вяра реши, че ще е забавно най-сетне и те да откраднат пречистена вода — започнах да обяснявам аз. — Само дето взеха, че използваха минохвъргачки за тая цел. Един снаряд падна досами мен и уби петима пазачи и повечето търговци. Аз оцелях цял като по чудо. Още на следващия ден казах, че напускам. Колкото и примамливо да беше заплащането, не си заслужаваше подобни разминавания със смъртта, пък и без това всичко отиваше само по лекарства и амуниции.
— Хм, напомня ми на онзи случай, когато очистих един от тогавашните водачи на Ескадрилата — вметна Ларл, също отдавайки се на спомени. По принцип не го правеше и аз му хвърлих подозрителен поглед. Чудех се дали вниманието на Риз към темата не го бе привлякло.
— Това… сигурно е било трудно — рече Риз леко объркана.
— Не. Беше елементарно. Бягството беше трудната част.
— Но защо си го направил? — рече дразавърката.
Ларл вдигна рамене.
— Занаят — каза той и отпи от питието си. Озъби болезнено муцуна, вероятно заради раните. — Освен това този главатар беше започнал твърде често да сменя страни. Промъкнах се в базата на отряда през нощта и се канех да го убия в съня му.
— И какво стана? — попита Риз, едновременно обезпокоена и заинтригувана. Тя се намести нервно на стола и преметна опашка в скута си. Тцъ, тцъ, тцъ, сериозно беше хлътнала по Ларл.
— Имаше личен телохранител — продължи найтът. — Започна схватка и се наложи да използвам двуцевката си. Цялата база се вдигна под тревога и си пробих път със стрелба. Няколко куршума успяха да ме ранят, а накрая трябваше да скоча от покрива на сградата. Бях в състояние да приема нова поръчка чак след месец.
Повдигнах вежди. Ларл за пръв път разказваше тази история.
— Сякаш космоса ме проклинаше, защото следващата поръчка, която взех, беше покривен фантом.
Разсмях се. Не се сдържах. По рекстразите, май бях пиян.
— Покривен… фантом? — запъна се Риз. — Какво е това?
— Така наричат поръчките, които са свързани с Индустриалния сектор — поясних аз. — Заради мъглата, височините и тъй нататък… Така де, особено ако преследваш някой и се спънеш, има да летиш поне няколко етажа до земята. Нима не знаеш как е? Хайде де, дори ти, Риз, би трябвало да си посещавала Индустриалния сектор.
Риз внезапно помръкна.
— Не съм — рече тя с горчивина. — Рядко напусках убежището си. Откакто мама ме остави в основите на новинарската кула, никога повече не я видях. — Риз потръпна. — Бях толкова уплашена. Излизах само да търся храна. Криех се от всички. Докато един ден не намерих изоставен компютър. Тогава започна интересът ми към техниката. Едва след това започнах да излизам целенасочено, не само по нужда. И един ден… един ден те ме хванаха. Черните орли. Те… искаха да ми сторят неща. Не разбирах какви, но усещах, че щяха да са ужасни…