— Този човек, както и тези извънводни са под официалната защита на Арсенала на демокрацията! — викна Марк високо и ясно. — Всеки опит за нападение над тях ще се смята за акт на война срещу Арсенала!
Тълпата около нас започна шумни обсъждания. Хората на Кинли стояха объркани. Те погледнаха главатаря си.
— К’ъв ти Арсенал, бе — изплю Кинли и се втренчи намръщено в Марк. — Днеска ги утрепаха. Ментиш, юначага.
— Тъй ли? — очите на Марк се присвиха заплашително. Той вдигна автомата си.
Мъртви сме.
— Какво става тук!? — викна непознат глас. Тълпата беше грубо разбутана и шестима Черни орли излязоха напред с вдигнати оръжия. Техният командир насочи предупредително пистолета си към Марк и каза:
— Свали го веднага!
Марк наведе цевта, но не пусна ръкохватката.
— Арестувани сте за нарушаване правилата на Пазара — излая командирът на пазачите.
— Нямате право — изръмжа Марк.
— Кой казва какво право имам аз?!
— Аз съм главен оръжейник от Арсенала на демокрацията. Имунизиран съм от правилата на Пазара, както и тези, които са с мен. Настоявам за незабавна среща с вашия висшестоящ.
— Арсеналът на демокрацията вече не съществува — процеди ледено командирът.
— Рангът ми позволява да съм официален представител на фракцията — отговори не по-малко остро Марк. — Не е ваша работа да правите подобни изявления. Ако продължавате да ме заплашвате, ще използвам смъртоносна сила. Пак повтарям, настоявам за среща с управителите на Пазара.
Двамата се разглеждаха няколко секунди неподвижно.
После командирът махна отсечено на единия от подчинените си. Той изчезна. Двубоят по изпепеляване с поглед продължи още минута. Изпратеният пазач се върна и кимна на началника си.
Командирът неохотно прибра пистолета и рече през стиснати зъби:
— Последвайте ме. Вие също — посочи той Кинли и шайката му.
Ние тръгнахме вкупом след командира. Още Черни орли се появиха от тълпата и ни обградиха плътно. Риз уплашено се придържаше към Ларл и му помагаше да върви. Марк крачеше решително, с каменно изражение. Мислите ми постоянно се насочваха към револвера под шлифера, който Гакар ми даде. Чувството, че все още съм въоръжен, ми даваше малко покой, макар да беше безполезно в сегашната ситуация.
Черните орли ни поведоха по стълбите към платформата на бара. Когато ги изкачихме, се озовахме сред неочаквано просторна ложа. Мебелите в сепаретата бяха от истинска полисинтетика, холограми танцуваха по стената, а широките илюминатори напълно заглушаваха шума от залата. Вместо това слаба музика се лееше измежду комфортните кресла и незабелязано се смесваше с тихите разговори на посетителите. Обстановката беше стилна и елегантна дори по стандартите отпреди Войната.
За разлика от залата долу, ложата изобщо не беше претъпкана. Никога не бях идвал тук и не можех да бъда сигурен в преценката си. Посетителите обаче се ширеха свободно из сепаретата си, сякаш хаосът под тях изобщо не съществуваше. Дрехите им бяха скъпи и запазени и излъчваха онази непрактична великолепност, която без проблем идеализира притежателите им, но върши твърде малко работа в полеви условия. Никаква, ако трябва да съм честен. В ложата имаше още пазачи, но те предвидливо бяха разхвърляни по ъглите и сенките, така че черните им брони да не се набиват в очите на естета.
Всички, включително и аз, бяхме изумени от обстановката, когато влязохме. Само Марк единствено изглеждаше в свои води, все така без следа от емоция по лицето си. Явно и преди беше идвал тук. Още веднъж си дадох сметка колко много бе изгубил той. И то заради мен. Едно приятелство, което го бе лишило от бъдеще. И не само той. Погледнах към Риз. Тя стоеше онемяла от красотата, каквато никога не бе виждала, но знаех, че вътрешно таи в себе си страдание. Защото нейното бъдеще също бе поставено на карта. Тя беше уязвима и почти неподготвена за трудностите на гибелния, разрушен свят, който обитаваше. Каква ли щеше да е съдбата ѝ, ако не ме бе срещнала? Ако някой друг беше разстрелял Черните орли онази нощ?
Марк и Риз. Два живота, които бях спасил, а за отплата ги унищожих.
И то за някакви си две хиляди кредита.
Почувствах се гадно.
Командирът ни отведе до сепарето в центъра на ложата. Тук, сред разкоша на саксийни растения и холограмни панорами, седяха само двама души. И двамата носеха костюми, чиято безупречност засенчваше всичко останало в стаята.
Това бяха Управителите на Черния пазар.
Седящият отляво беше тъмнокож, едър и с бръсната глава. Лицето му беше широко и открито, а погледът му — преценяващ и равнодушен. Той махна с тежка длан към командира на пазачите и каза с мек, артикулиран тембър: