— КАК СМЕЕШ!? ЩЕ ТЕ ОЧИСТЯ!
Той вдигна автомата си. Аз нямах време за реакция. Хвърлих се надолу. Кинли стреля. Времето сякаш се забави. Кибер-окото ми посочи вектора на попадение на излитащия куршум и аз се наклоних настрана. Огнена линия прекоси рамото ми и продължи нататък. Паднах и се завъртях, готов за ответна стрелба.
Кинли беше зяпнал. Лицето му беше бледо като платно.
Отсреща, един от останалите посетители на Черния пазар вдигна окървавена ръка от корема си и се строполи. Неговите другари погледнаха изпепеляващо Кинли и едновременно извадиха оръжията си.
Велики космосе. Аз се притиснах към пода и забих нос в кръвта и пясъка.
Всички започнаха да стрелят.
Трещящата канонада от стотици дула се стовари върху мен като физически удар. Тъпанчетата ми експлодираха и нещо започна да се стича от ушите ми. Аз все така бях притиснал глава плътно до пода и се пресегнах за шлифера си, който лежеше в близкия ъгъл. Напъхах се припряно под него и замрях. Оглушителната буря от стрелба продължаваше ожесточено, но вече примесена с крясъци и писъци. Нещо ме уцели в гърба и зверска болка заля цялото ми тяло. Изкарах си въздуха и щях да се просна като чучело, ако не бях вече в хоризонтално положение. Ако шлиферът ми не беше брониран, сега щях да съм мъртъв. Лежах така, агонизиращ и неподвижен, в продължение на неизвестно време.
Грохотът беше изчезнал и на мястото на предишната касапница се водеха ожесточени престрелки. Аз най-сетне събрах сили и смелост и надигнах глава. Наоколо лежаха множество трупове, а оцелелите стреляха във всички посоки, опитвайки се да си намерят прикритие. Грабнах шапката си и предпазливо допълзях до Ларл да видя дали е жив. Найтът лежеше неподвижно, но стискаше автомат и очите му зорко бдяха. Аз му махнах да изчезваме. Ларл едва забележимо кимна и двамата запълзяхме към най-близката стена от сандъци на тепиха. Помогнах на Ларл да я прехвърли и тъкмо се прехвърлях и аз, когато някой стреля по нас. Аз стреснато се метнах зад съмнителното прикритие на сандъците, а Ларл откри огън в посоката на противника. Стрелбата беше засегнала осветлението из залата и сега беше доста тъмно. Включих рентгеновия режим на кибер-окото и се огледах. Видях разположението на всички стрелци в непосредствена близост и потърсих подходящ път за отстъпление. Потупах Ларл и му посочих една купчина контейнери, която беше на метри от изхода с товарната платформа. След това се надигнах и дадох прикриващ огън, докато Ларл се изнесе. За разлика от противниците обаче, аз съвсем ясно виждах къде са и ги целех с безпогрешна точност. Успях да осигуря известно спокойствие в тази част на залата, но стрелбата продължаваше. Внезапно се сетих за нещо важно.
— Марк! — викнах пресипнало.
Промъкнах се покрай заграждението от сандъци и надзърнах предпазливо зад ъгъла. Там, сред купчина от трупове, лежаха Марк и Риз. Арсеналистът понечи да ме застреля, но в последния момент ме разпозна.
— Текс! — извика той, но аз не чух гласа му. Слухът ми беше отишъл по рекстразите и не можех да доловя нищо, освен изстрели. Предполагах, че при Марк не бе по-различно.
— Идвайте! — махнах аз с ръка. Закашлях се задавено и изплюх кръв. Проклятие. Чакаше ме не по-малко от седмица на легло. Или цяла вечност. Въпросът беше отворен.
Марк и Риз се изправиха предпазливо, докато аз ги покривах. Тримата хукнахме и се прислонихме при Ларл, който вече беше подсигурил позицията зад голямата камара от контейнери. Товарната платформа беше спусната и около нея лежаха застреляни пазачи, вероятно отряда на горното ниво. Мястото около платформата обаче беше мъртва зона. Прекосяването щеше да ни остави на открито.
— Марк, лампите! — викнах аз.
— Какво!
— ЛАМПИТЕ!
Аз сочех хаотичните светлинни източници около платформата. Марк разбра за какво става дума и двамата започнахме да стреляме по тях. Ларл видя какво правим и също се включи. След секунди в тази част цареше пълен мрак. Аз се огледах с кибер-окото и бутнах останалите да тръгваме. Ние бързо прекосихме разстоянието и се качихме на платформата. Аз дръпнах стартовата ръчка и платформата с металическо дрънчене започна да се издига. В същия миг няколко автоматни откоса се опитаха да ни поразят, но пропуснаха.
Товарната платформа стигна до горното ниво, където нямаше никой. Консорите крякаха и дърпаха юздите си, уплашени от пукотевицата. Тук нивото на шум най-сетне имаше поносими граници. Ние спряхме да си поемем въздух. Риз се хвърли в обятията на Ларл.