— Ларл!
— Риз! — изхриптя найтът и двамата се прегърнаха.
Аз претърсих джобовете си за нещо, което да ме задържи на крака, но Орденът ми беше отнел всичко.
— Търсиш нещо такова? — рече Марк и вдигна една метална манерка.
— Ще пропусна — поклатих глава аз. — Все още ми се повръща от онзи ритник.
— Твоя воля — каза арсеналистът и отпи дълга глътка.
— Как оцеляхте вие с Риз в тази касапница? — попитах аз. Ушите ми пищяха със странно свистене, но поне все още можех да чувам, макар и глухо.
Марк сви рамене.
— Щом видях онзи прошляк как гръмна, тръшнах се на земята и бутнах нея с мен — отговори той. — Ама мно’о тежка е, бе!
Нямаше време за повече приказки. Все някой долу щеше да оцелее и да потърси изхода след това. Аз се огледах да видя откъде се контролира подемната врата на бункера. Тъкмо се чудех как да я отворя и тя започна да се спуска. Ние стреснато вдигнахме оръжия, готови за Черните орли, които пазеха отвън.
Но Черни орли нямаше.
Появи се Гакар.
Драксатът ни изгледа за секунда. После каза кратко:
— Трябва да вървим.
— Крайно време беше — измърморих аз.
От долното ниво на Черния пазар продължаваха да се чуват изстрели. Изведнъж товарната платформа започна да се спуска. Гакар я стрелна с поглед и отиде до двигателния механизъм. Огромните му ръце хванаха главния диференциал и Гакар просто го изтръгна от мястото му. Платформата със скърцане спря, а електромоторът продължи да върти на празен ход.
— Можете ли да вървите? — попита драксатът.
Ние отговорихме повече или по-малко положително. Аз и Ларл нямаше да понесем добре още изпитания, но той беше твърде горд, за да го признае, а аз — не чак толкова пребит. Отвързахме консорите и ги възседнахме. След това излязохме от бункера. Улицата беше пуста. От пазачите нямаше и следа. Гакар бързо пристъпи напред и тръгна в лек бяг по прашния асфалт и ние се постарахме да не изоставаме.
Така приключи моето последно посещение на Черния пазар. Мисля, че тази нощ определено създадох икономически вакуум. Какво пък, можеше да е за добро. Току-виж Базара просперира. Със сигурност обаче нямаше да ми дадат специално намаление за заслугите ми.
17
Остатъкът от нощта мина в прекосяване на Западните планини. Прекосихме града за отрицателно време и този път не срещнахме нито окупатори, нито други ударни отряди или окъснели жители. Аз неумело се друсах върху гърба на консора, прималял от изтощение. Пред мен бяха Риз и Ларл, които следваха бягащия Гакар. Марк яздеше отзад, пазейки ариергарда. Много часове минаха, когато започнахме да катерим планинските възвишения. Ние вървяхме през различни дерета и пътеки, постоянно изкачващи се нагоре. Спорадично тишината наоколо се огласяше от рева на някое животно или мутант. Ние обаче не срещнахме нищо по пътя си. Лигава патина от синьо-зелени мъхо-лишеи обгръщаше скалите и земята около нас. Изглеждаха безобидни, но дори само допир до тях, от каквато и да е органична материя, предизвикваше смъртоносна реакция. Гакар изглежда знаеше това, защото ни превеждаше само по чисти пътеки, далеч от гнусните образувания. Температурата се понижи, когато стигнахме върховете. Ние продължавахме да се движим без почивка и ако не бяха консорите, аз отдавна щях да съм паднал възнак в крачка. Едва на развиделяване превалихме от другата страна на Западните планини и започнахме да се спускаме към необятната пустош отвъд.
На сутринта имаше кратък и напрегнат диалог между Марк и драксата.
— Защо продължаваме? — провикна се арсеналистът, дръпвайки юздите на консора си. — Отвъд тая планина нема ник’ви убежища! Трябва да починем и да се върнем в града!
Гакар забави темпото, колкото да се обърне и да каже през рамо:
— Ще ви отведа на безопасно място, но то е по-далеч, отколкото предполагате.
Марк помълча малко и поведе консора си в равномерен тръс.
— Но к’во има оттатък? — заупорства той. — Виждам само пущинаци.
— Ще обясня по-късно. Сега е важно да натрупаме разстояние.
Марк помълча няколко мига, после измърмори нещо под нос и продължи да язди. След още два часа Гакар най-сетне спря за почивка. Ние се заехме да лекуваме раните си. Консорите се оказаха натоварени с голямо количество припаси, както и неочаквано широка гама от медикаменти. Ларл беше много зле, но щеше да оцелее. Той беше изключително корав в това отношение. Риз през цялото време беше с него и му помагаше. Аз от своя страна се пооправих, след като намерих наноаптечка, подобна на моята и поех една-две дози. После полежах малко и почти напълно се съвзех. Не след дълго Гакар ни подкани да тръгваме и ние отново поехме на път.