Минаха няколко дни в непрекъснато пътуване. Още на втория напуснахме пределите на Западните планини. Пустошта пред нас беше кафяво, хълмисто море от еднообразни напукани скали. Наоколо нямаше следа от растения или животни. Провизиите на консорите се оказаха точно колкото да ни стигнат да преодолеем тази пустиня. След още един ден ние прекосихме пустошта. Земята постепенно се раззелени от къса, рехава трева. Пейзажът се промени в широка равнина, обградена от плитки долини. Джагръфи и друг дребен дивеч се намираше наоколо. Ние ги ловяхме и пиехме вода от припасите. Течността бе мътна и гъста, но нямаше и следа от радиоактивния вкус и миризмата на стари химикали, както беше непречистената вода в града. Бяхме може би на около сто, двеста километра от Западните планини. Аз приех неочаквано радостно този преход. Преживяването беше нещо съвсем различно от това, което правех през последните две столетия. По някое време стигнахме до голямо езеро в края на една долина, където имаше стара помпена станция. Работеща при това. Ние попълнихме запасите си от вода и продължихме. Даже имах възможност да се изкъпя с течаща вода, което не бях правил цяла вечност. Нямах представа, че отвъд Западните планини местността е толкова тиха и спокойна. Нямаше мутанти. Нямаше окупатори. Нямаше главорези, преровители, ескадрили, ордени, орли или каквито и да било други въоръжени маниаци, криещи се зад бутафорни формации. Бях ходил само веднъж отвъд Западните планини и уповавайки се на опита ми от източния регион отвъд града, мислех, че тук ще е пълно с всякакви опасности. Грешах.
Марк през по-голямата част от пътуването бе начумерен и мълчалив. След като мина първоначалният шок от нашето бягство първо от Ордена, после от Черния пазар, Марк започна да изпитва вина за случилото се с Арсенала. Тя постепенно прерасна в яд, а накрая в гняв. Арсеналистът се държеше рязко и често тръшваше или риташе някой предмет наслуки. Накрая дори гневът изчезна, заменен от мрачно безсилие. Една сутрин Марк ми рече:
— Деба, Текс, никога не съм си представял, че такова нещо ще се случи… Та ние имахме картечници, бронетранспортьори, артилерия! АРТИЛЕРИЯ! Разби’ш ли, Текс? Имах чувството, че Арсеналът е непобедим, че дори окупаторите да ни нападнат, ще можем да ги надвием. А то какво стана…
Марк ровичкаше унило яденето си. Аз стоях и го слушах. Бяхме сами край лагерния огън, а останалите се бяха запилели някъде.
— Тупнаха се изведнъж — продължи Марк. — И за секунди стана мазало… После ’сичко свърши. И ’сичко т’ва заради мен. Мен, Текс, чуваш ли? Аз съм виновен. Ако не те бях довел при нас… — Марк вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Изражението му беше крайно измъчено. — Но какво трябваше да направя? К’во трябваше, Текс? Да те бях изоставил? Да те бях дал на северняците за пет хилядарки? Та ти ми спаси живота бе, човек… К’ъв морал и чест щях да имам, ако бях постъпил така?! Но к’ъв морал имам сега, когато заради мен Арсеналът вече го няма? НИКАКЪВ, ето какъв! Деба, по рекстразите, деба… Текс… Какво трябваше да направя, човек? Какво трябваше!? КАКВО!!!
Марк тресна яростно паницата си на земята. Храна и течност се разхвърчаха сред металически звън.
— Марк — започнах аз, но той не ме слушаше. — Марк. Погледни ме. Не си ти виновен. Нямало е как да знаеш какво щеше да стане. Ти направи най-доброто за всички. В името на Древните, ти ми помогна, когато никой друг не го направи. И ще ти бъда винаги благодарен за това.
Исках да кажа още неща. Исках да кажа например, как всъщност аз съм виновен за всичко. Исках да кажа на Марк, че цялата планина от смърдящи проблеми започна заради моя грешка. Проклет да е Симънс. Проклет да е компютърът. Проклети да са тези отвратителни две хиляди кредита. Защо поех тази поръчка? Защо просто не оставих животът ми да приключи тихо и мизерно, както на всички останали? Защо трябваше да предизвиквам Съдбата?
Защо заради егоизма ми толкова много хора платиха с живота си?
Марк все пак намери малко вътрешен покой. Избухването явно му помогна да преглътне нещата. Дори взе да ми припомня разни отминали истории.
— Ей, Текс, помниш ли оня път, когато онзи пиян търговец се изсра в кладенеца?
— Пфф, как ще забравя! Заради него три седмици след това търсехме нов водоизточник. Приятелчетата му хубаво го ступаха за урок!
— И още как — разсмя се Марк.
— Знаеш ли, Текс — продължи той сериозно, — липсват ми старите дни. Сякаш ’сичко тогава беше по-ясно. По-просто. С по-малко проблеми. Без грижи и без… а бе, усложнения. Без политика и други дрънканици.